Фин се промъкна през касата на вътрешната врата на преддверието и се плъзна срещу един нисък шкаф. Опита се да отвори едно от чекмеджетата и шкафът безшумно се разпадна в ръцете й. Нямаше повърхност, която да не беше покрита със слой водорасли или слуз. В шкафа нямаше нищо, освен още утайка.
— Тук няма нищо — обяви Хилтс и се завъртя, осветявайки помещението. — Дори да е имало, изчезнало е много отдавна.
Фин провери водолазния компютър. Бяха под вода повече от един час. Време беше да тръгват.
— Трябва да се махаме оттук. Трябва поне да опитаме да стигнем до каютата на Деверо.
— Добре — съгласи се Хилтс. Той се завъртя и плавниците му вдигнаха облаци тиня. Лъчът от фенера му освети нещо лъскаво.
— Чакай — спря го Фин.
Тя протегна ръка опипом в мъглата от размътена тиня с надеждата да не попадне на още една змиорка в гъстата кал. Пръстите й докоснаха нещо твърдо. Тя го стисна и дръпна.
Хилтс насочи светлината към предмета.
— Проклет да съм! — изрече гласът му в ухото й. — Голям златен кръст.
— Още по-хубаво. Това е епископски кръст, който се носи на гърдите. Въпросът е къде е епископът?
— Може да си го е забравил.
— Ако правилно си спомням, те не бива да ги свалят никога.
— Да видим в каютата на Деверо.
— Добре.
Фин пъхна петнайсетсантиметровия кръст във водолазния си колан и заплува след Хилтс, който вече излизаше от наводнената каюта.
Хилтс отново закачи макарата и започнаха да следват въжето по обратния път, плувайки безшумно през мрачния коридор. Навиваха въжето — древен ритуал, датиращ още от античен Крит и копринената нишка, помогнала на Тезей да излезе от Лабиринта. Дори плавниците им да бяха вдигнали тинята до почти нулева видимост, те щяха да намерят централното стълбище и фоайето на главната палуба без всякакво затруднение.
Хилтс изчака Фин, задържайки се с плавни движения на едно място. Спуснаха се покрай наклоненото стълбище, като внимаваха да не се опират до стените. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-слаба ставаше видимостта. Някъде след пожара цялата секция на палуба А под основната палуба се беше срутила и избутала тонове отломки по полегатия коридор като боклуци по улей. Стигнаха до фоайето на палуба А и не можаха да продължат по-нататък — стълбището беше изцяло задръстено с парчета от ламперията, плетеница от тръби и огромно количество боклуци с неопределен произход, които представляваха още по-голяма заплаха заради гъстите водорасли и тинята. Дори физически да можеха да се промушат през бариерата от отпадъци, нямаше как да знаят какво се бе заселило в смъртоносната барикада през годините.
— Ами сега? — попита Фин.
Пред тях бяха смачканите врати към главната трапезария. От другата страна на фоайето имаше нещо, прилично на голяма мозайка от цветни плочки, повечето от които се бяха отлепили през годините. От двете страни на мозайката бяха месинговите врати на двата елеватора, обслужващи средната част на кораба.
Хилтс насочи светлината към трапезарията. На снимките трапезарията „Принцеса Ориана“, кръстена на операта, беше пищна, двуетажна, с чудовищен купол, допълнена от балкон за осемчленен оркестър и жълт орнаментиран кожен таван. Имаше места за петстотин души и няколко скрити ескалатора за стюардите, за да носят поръчките от кухните долу. Сега помещението представляваше мрачна подгизнала пещера. Килимите гниеха, убежище за ракообразни, кожените тавани отдавна се бяха разложили, а останките им висяха на дълги органични нишки, подобни на вонящите черва от вътрешностите на огромно морско чудовище. Масите, занитени за пода, бяха на местата си, ленените покривки отдавна бяха изчезнали, а тапицерията по столовете не беше нищо повече от тиня. Балконът на оркестъра висеше отгоре като празна очна кухина. Нямаше дами в жълти рокли, нито офицери в снежнобели униформи, услужливо палещи цигари, които по онова време още не са били под забрана. Това беше гробница на отминалата ера на елегантността.
— От това място започват да ме побиват тръпки — измърмори Хилтс.
Фин вдигна компютъра и се взря през маската.
— Времето ни свършва. Можем да проверим каютата на Деверо, но трябва да сме много бързи. — И двамата чувстваха засилващото се вълнение, докато плуваха из огромната руина — беше много по-силно от началото, когато се гмурнаха.
— Още колко? — попита Хилтс.
— Петнайсет минути вътре, десет на самото място, петнайсет на връщане, не повече — отговори Фин.