— Ясно.
— Как ще се доберем дотам?
— През асансьорната шахта, както се разбрахме.
— Можеш ли да отвориш вратите?
— Ще опитам. — Хилтс откачи от колана си лек като перце водолазен лост от титан и заплува през салона, плъзгайки се с лекота към орнаментираните месингови врати, издълбани от корозията и потъмнели от окисляването и слоя планктон.
Фин плуваше непосредствено след него.
Спряха пред вратите и тя използва ръчния си фенер, за да освети потъмнелия метал отпреде им. Хилтс избърса с длан малък участък в средата и мушна закривения край на лоста в цепнатината. Натисна, но от усилието само се завъртя във водата и я размъти.
— Трябва ми някаква опора — промърмори и опита отново, този път свали плавника си и опря босото си стъпало на рамката. Натисна отново и този път вратата се отвори и отвътре излезе облак черна мътилка.
Фин се приближи, закачи фенера на колана с тежестите и му помогна да отвори вратата. Тя отново взе фенера, Хилтс също включи своя и се наведе над шахтата, за да я освети по-добре. Светлината обля празното пространство, където плуваше планктон, който сякаш дишаше с пулсацията на водата.
— Изглежда проходима — отбеляза Хилтс.
— Да не забравим макарата, това нещо долу май е гъсто като супа.
Хилтс кимна, обу си плавника и закачи осигурителното въже за една стърчаща греда до асансьорната шахта. Влезе вътре и изпусна жилетката баластен компенсатор.
— Слизам надолу — обяви, усмихнат зад маската.
Потъна бавно в шахтата, тъй като изкараният въздух от жилетката намаляваше способността му да се задържа на повърхността на водата. Фин изчака да навлезе навътре и го последва. Натисна жълтото копче на жилетката си, чу гъргорещото свистене от изпуснатия въздух и чак тогава се спусна още по-надълбоко в потъналия корпус на старото корито.
Вратите на асансьора на палуба А се отвориха без проблем и двамата изплуваха с лекота във фоайето. Това беше първата палуба без магазини и помещения за хранене. Към носа водеха два коридора, надясно и наляво, с вътрешни каюти към центъра. Деверо беше в списъка на пасажерите в каюта 305 в левия коридор, пред който стояха в момента.
Насочиха осветлението към тъмния тунел и не видяха нищо, освен водорасли и вездесъщия тънък слой тиня. Нямаше следа от пожар или разрушение, което беше естествено, след като огънят беше тръгнал от котелното назад към кърмата. Хилтс преплува салона и тръгна надолу по тъмния коридор, като внимаваше да не вдига мътилка. Въжето се размотаваше от макарата на кръста му. Един по-тесен коридор отляво водеше до каюти с номера 319, 323, 320 и 324. Всички врати бяха отворени, в каютите беше тъмно като в рог и страшно, а пространството — задръстено от останките от изгнилото им обзавеждане. Отсреща следваха три еднакви единични каюти — 315, 313 и 309. Техните врати също бяха отворени.
— Почти стигнахме — тихо се обади Хилтс.
Придвижиха се още малко напред. Вратата на каютата на Деверо беше плътно затворена.
— Странно — рече Фин. — Според докладите екипажът е обиколил всички каюти, за да се увери, че няма забравени хора.
— Което обяснява защо всички врати са отворени — допълни Хилтс.
Фин доплува до вратата и хвана дръжката. Натисна я надолу, но тя не помръдна.
— Заяжда ли? — попита Хилтс.
— Като че ли е заключена — отговори Фин. Тя напъна отново. Пак нищо.
— Дай на мен. — Хилтс се придвижи до нея и опита да отвори вратата. — Права си.
— Пробвай с лоста — предложи Фин.
Хилтс кимна. Откачи титановия лост от колана си и го вкара в уплътнението на нивото на дръжката. Натисна с всичка сила и се чу приглушено от водата изхрущяване. Със свободната си ръка натисна дръжката и вратата се отвори навътре.
— Кой си заключва вратата, когато корабът гори? — попита Фин зад него.
— Да видим. Дай ми време първо да проверя.
Фин погледна водолазния компютър.
— Десет минути, които започват — тя натисна бутона на брояча — сега.
Хилтс закачи лоста на колана, включи ръчното си осветление и се плъзна в каютата, като се оттласна от касата на вратата. В старите брошури на кораба, които Фин беше разгледала в дома на Милс на Холабак Кей, каютите на палуба А бяха малко по-различни от по-голямото помещение, обитавано от епископ Принчипе. Освен разликата в размера, каютата на Деверо беше огледална на тази на Принчипе с малък вестибюл отляво вместо отдясно. След нишата за куфари и закачалката за палта имаше втора врата към основното помещение. Зад нея се намираше уютно помещение, което служеше за спалня и дневна, с голям фурнирован гардероб, разделен с преграда от тоалетката и огледалото на отсрещната стена. Леглото беше разположено под два малки квадратни люка с изглед към морето или в сегашния случай — към далечното океанско дъно в пропастта от ръба на рифа. На тавана имаше релса за найлонова завеса като в болничните стаи.