Отсреща беше входът за банята и второто легло. Между двете легла бяха холната част, където се помещаваха два стола и кръгла ниска масичка със стилизирано изображение на розата на посоките, ламинирано под повърхността — логото на корабна линия „Акоста“, което можеше да се види навсякъде — от оливарниците и кориците на менютата до килимите в трапезариите.
— Мили боже! — прошепна Хилтс, докато обхождаше с фенера стаята, запазила се почти във вида, в който е била преди половин век.
Заключената врата беше попречила на морските обитатели да навлязат и за разлика от по-старите кораби като „Титаник“, повечето платове и материали, използвани при „Акоста Стар“ бяха синтетични и не толкова податливи на разлагане. Само финият слой утаечна тиня върху мебелировката напомняше за изминалото време. Единствените явни следи на разложение бяха човешките останки на леглото.
Хрущялите и сухожилията, които свързваха костите, отдавна се бяха разложили и скелетът се бе разпаднал, но все пак личеше свитата ембрионална поза на тялото. Дългите кости на краката бяха прегънати, ребрата представляваха жълтеникава купчина, а ръцете бяха събрани като за молитва, сякаш мъжът се бе молил в сетния си час.
— Кой е той? — попита Фин, като доплува по-близо до купчината кости, разпилени по леглото. Над нея останките от найлоновата завеса се полюшнаха от течението като стар саван.
— Предполага се, че е Деверо — отвърна Хилтс. — По всичко изглежда, че някой го е заключил в каютата. Или пък се е самоубил. Прилича ми на смърт от задушаване. Не е изгорял, нито се е удавил. — Фотографът се придвижи над леглото и провери люковете. — Затворени са здраво. Не би могъл да ги отвори без гаечен ключ.
— Бил е католик. Съмнявам се да се е самоубил — предположи Фин, включи осветлението си и зашари с него чак до отсрещната стена.
— Май сме закъснели с петдесет години, за да узнаем каква е била тайната му — заключи Хилтс.
— А може би не — тихо рече Фин с насочен лъч на фенера върху кръглата масичка. Повърхността й имаше втора кожа от утайка, но под нея очевидно имаше нещо. Фин размаха ръка над масичката, раздвижи тънкия слой и го разпръсна.
— Карти за игра? — промърмори Хилтс с объркано изражение зад маската.
— Обзалагам се, че са марка „Кем“ — чу гласа на Фин. — Баща ми играеше бридж с такива на разкопки в джунглата. Изработени са от целулозен ацетат или нещо такова, затова не са се разпаднали.
Картите бяха пъхнати в алуминиевата рамка на масичката на две групи като ръцете в покера — с лице нагоре. Едната серия беше в горния край, другата отляво. Горната група се състоеше от шест карти, а тази отляво съдържаше пет карти.
— Със сигурност не е играл покер — възкликна Хилтс, загледан в картите.
— Не е играл никаква игра — отсече Фин.
— Съобщение?
— Бил е заключен тук, знаел е, че ще умре и е решил да остави това. Имал е причина да го стори.
— Тройка, осмица, още една тройка, чифт двойки и петици в едната ръка, чифт осмици, вале каро и още един чифт двойки, спатии и пики. — Той замълча. — Какво съобщение е това?
— Единственото, което е могъл да остави. Просто ние не можем да го дешифрираме. — Тя отново провери компютъра. — И не разполагаме с никакво време. Направи няколко снимки и да изплуваме. — Засмукването и напора на течението започваше да се отразява на вътрешността на каютата, като вдигаше мътилка и затрудняваше видимостта.
Хилтс кимна, отвори ципа на големия джоб на жилетката и извади компактен фотоапарат, който Милс му беше купил от Насау. Снима цялата каюта с вградената светкавица, после се съсредоточи върху масичката и подредените карти.
— Тук има още нещо. — Хилтс посочи в средата на масичката.
Фин размаха ръка, вдигна още известно количество от кафявите пясъчни зрънца и отдолу проблесна нещо златно.
— Верижка — каза тя и я вдигна. Беше дълга малко повече от шейсет сантиметра, с фино изработени халки. Закопчалката беше здрава, но синджирът беше скъсан. — Сякаш е била откъсната от шията на човека, който я е носил — предположи Фин.