— Вземи я и да вървим — подкани я Хилтс.
Той снима верижката и Фин я прибра в жилетката си. Хилтс на свой ред прибра фотоапарата, завъртя се и излезе от каютата. Фин държеше фенерчето, така че да свети над рамото му, докато той навиваше обезопасителното въже. Дори в по-долния коридор нарастването на прилива се усещаше, а сега до тях достигаше нестихващото бумтене от тежките вълни, които се разбиваха в рифа. Когато стигнаха до фоайето на главната палуба, приливът вече беше станал наистина свиреп и течението ги блъскаше от едната до другата преграда в синхрон с титаничното дихание на океана през зеещите врати на входа. Времето на повърхността явно се разваляше. Фин си помисли за гумената лодка и осемстотинте метра море, които ги деляха от сушата на фара.
Двойката мина напряко през салона, като се бореше с пристъпите на течението, което се опитваше да ги помете назад. Фин знаеше, че резервът им от време бавно изтича. След около още десет минути щяха да са в истинска беда. Чувала беше стотици разкази за водолази, намиращи се на една ръка разстояние от повърхността, но са били обречени никога да не я достигнат, защото са се увлекли. Липсата на въздух си беше липса на въздух, а човешкото тяло можеше да оцелее до момента, в който дробовете поемеха фаталната доза морска вода. С рибридърите поне нямаше да се налага да спират за декомпресия след толкова много време, прекарано под водата.
— Влошава се — отбеляза Хилтс, който се опитваше да доплува до входа. Накрая успя.
Фин плуваше отзад и малко по-високо, като се държеше за горния край на широкия отвор на корпуса. Отвън морето видимо бе потъмняло, а слънцето беше преполовило своя път. Силата на прилива дърпаше жилетките им, а жестокото течение се движеше първо в една посока, после се засилваше в другата. Получаваше се приблизително десетсекундна пауза на относително затишие.
— Трябва много точно да преценим момента, ако искаме да стигнем до въжето на котвата невредими — предупреди Хилтс.
Въжето беше вързано за гредата за спускане на спасителни лодки четири палуби по-нагоре. Ако пропуснеха затишието, или щяха да бъдат запратени безмилостно към корпуса, или да бъдат пометени в канала. Фин винаги беше искала да види Куба, но не като подпухнал удавник, изхвърлен на белите й пясъчни брегове.
— Ами осигурителното въже? — предложи Фин.
Хилтс поклати глава.
— Само ще ни забави. Просто изчакай затишието, а после плувай с всички сили. Ако усетиш, че вълната идва, бързо намери нещо, за което да се хванеш. Ясно?
— Ясно.
Изчакаха в коридора приливната вълна да придойде през отвора и да ги избута назад. При отслабването й Хилтс натисна зеления бутон на жилетката си на максимална подемна способност и се стрелна през дупката, издигайки се бързо нагоре извън полезрението на Фин. Започна да брои наум до десет. На десет се стегна и зачака. Вълната отново дойде и се насочи към стената на рифа, а после движението отново замря. Фин също натисна зеления бутон на жилетката си, ритна силно и се заиздига, като търсеше с поглед Хилтс, който трябваше да я чака до въжето на котвата. По пътя нагоре покрай огромния заоблен корпус реши, че ако той не беше там, просто щеше да продължи към повърхността и да се моли да изплува на поносимо разстояние от лодката. Опита се да не мисли за стотиците други възможности, до една лоши.
Тя плуваше с вдигната нагоре глава, плъзгаше се покрай обраслия с ракообразни и корали корпус и внимаваше да не се удари в него. Опитваше се да прецени силата на прилива зад нея и се чудеше колко време й остава, преди да я запрати към корпуса. Ако това се случеше, мидите и огненият корал с жилещите си отровни пипала и бодлив външен скелет щяха да разкъсат жилетката й на парцали. Изведнъж очертанията на отворената палуба изникнаха, Хилтс протегна ръка и я сграбчи точно когато вълната удари. Фин успя да устои на силата й, като се хвана със свободната си ръка за въжето на котвата, а после всичко отмина.
— Мислех, че няма да успея — въздъхна с облекчение, докато се мъчеше да си поеме дъх.
— И на мен за секунди ми мина същото през ума — призна Хилтс. Чуваше се пращене и гласът му прекъсваше в слушалката й. — Но още не сме вън от опасност. — Той пусна с една ръка въжето и посочи нагоре.
Фин погледна. На петнайсет метра и половина над тях водата яростно беснееше, а вълните се разбиваха във всички посоки и насищаха водата с мътни мехурчета. Фин знаеше, че повърхността бързо се превръща в кошмар. Приближаващата се буря беше почти над тях; трябваше да стигнат до някакъв подслон или щяха да загазят яко.