— Добре ли си? — попита Хилтс.
Фин преглътна надигащата се жлъчка в гърлото, сетне кимна.
— Нищо ми няма.
Отвъд пазара за месо, в двор, заграден от три скромни гробници, бяха изложени препарирани някои от същите животни, които видяха преди малко. Изглеждаха зловещо със стъклените си кукленски очи, озъбени заплашително и с настръхнала козина, странни хибриди от гъски с лисичи уши, кучета с маймунски глави, шарени папагали с разперени орлови криле.
— Кой купува такива неща?
— В огромен град като този се намират купувачи за всичко — отбеляза Хилтс и повдигна рамене. После се усмихна широко. — Ню Йорк с пирамиди.
Тълпата ги буташе напред като дървесни отломъци при прилив, но Хилтс успя да измъкне Фин настрани.
— А сега накъде? — попита Фин.
— Натам — посочи той.
В дъното на уличката се виждаше пространство с още купища стока, предимно военно снаряжение — противогази, празни минохвъргачни мини, отдавна излезли от употреба далекомери, поне сто чифта пустинни ботуши от Втората световна война, метални бидони от бензин, дори малко оръдие с пръснато дуло — останка от отдавна забравена битка.
Хилтс се шмугна в една тясна алея пред Фин и за момент се разделиха. Един почернял от слънцето просяк с побеляла коса изскочи пред нея, олюлявайки се на розовия си изкуствен крак, протегна ръка и закрещя в лицето й на неразбираем арабски с изкривено от гняв лице. Тя отстъпи назад, но нямаше накъде да мръдне, тълпата я тласкаше надолу към един още по-тесен отсек. Внезапно Хилтс изчезна и тя се оказа сама.
6.
Осъзна, че е изтикана извън пазара. Нямаше ги купищата стока и пазарящите се хора. За миг се оказа сред един съвсем различен свят — свят с рушащи се стени, сгърчени фигури сред вихрушките прах; свят на странна тишина, в който шумът от тълпите бе заглушен напълно от дебелите стени на гробниците, а светлината бе сведена до пробягващи сенки. Обзе я силен страх.
Застана неподвижно, после бавно се завъртя и се опита да се ориентира. Пред нея се издигаше висока стена от изпечени от кал и слама тухли, някои от тях липсваха и дупките зееха като щърбави зъби. Отляво имаше бледозелена постройка с полегат покрив, а отдясно проход, толкова тесен, че човек можеше да се промуши само с рамото напред. Зад нея беше пътят, който водеше към улицата, откъдето беше избутана.
Фин пое по обратния път. Знаеше, че Хилтс се бе запътил към откритото пространство с военните стоки. Ако побързаше, най-вероятно щеше да го настигне. Тя се затича натам, но изведнъж се закова на място. Пред нея се бе изпречил мъж с бяла джелабиа и тъмно раирано сако. Беше бос, с хлабав мърляв тюрбан.
Изглеждаше около четирийсетгодишен, с посивели брада и мустаци, прегърбен и с широк гръден кош. Очите му бяха жълто-зелени с хлътнали орбити под рунтавите вежди, а носът му бе голям — сплескан и изкривен, очевидно от предишни счупвания. Както всичко останало в Града на мъртвите и той бе покрит с тънък слой прах.
В грамадната си длан държеше огромен ятаган, покрит с ръжда, чието острие блестеше от скорошното наточване. Той го вдигна и отвори широко уста. Чу се само гъргорещ, ръмжащ звук и Фин видя, че в черната паст липсваше езикът.
Фин застина за миг като хипнотизирана. Почувства, че я напушва смях, породен от паниката, и си спомни за онази сцена във филма за Индиана Джоунс, където Харисън Форд застана на пътя на гигант с меч. Беше абсурдно, но ужасяващо реално. Тя не беше Индиана Джоунс и не разполагаше с голям пистолет, за да застреля гротескното същество, размахало острие към нея. Мъжът изгрухтя повторно и се затича към нея. Фин се завъртя на пети и побягна. Втурна се в обратна на тясната алея посока, сви инстинктивно наляво покрай порутената тухлена стена, после надясно и продължи да бяга, а току зад нея се чуваше шляпането на босите нозе на преследвача. Тя огледа светкавично пътя пред себе си. Намираше се на голо място, оградено от стените на големи каменни мавзолеи с решетки по вратите и прозорците — предпазна мярка срещу нежелани посетители.