— Къде се намираме? — прошепна Фин.
Тя видя пред себе си каменни стъпала и бавно слезе до дъното на огромната зала, като не можеше да откъсне очи от свода й. Ако Хеопсовата пирамида в Гиза беше куха, сигурно щеше да изглежда така. Свят в света.
— Преди много години, по времето на Томас Удуорд, наричали това място пещерата на Йеремия — проехтя глас в огромната зала. От срещуположния край излезе един старец и се приближи към тях. — Което, разбира се, е едно от имената, свързвани с Гробницата на Христос. Тя не се намира тук, но е любопитно как слуховете я свързват с това място. — Той прекоси залата, бастунът му потропваше, като заобикаляше скупчените глинени делви с широко гърло като онези от пещерите в Кумран със Свитъците от Мъртво море. — Удуорд се натъкнал случайно на пещерата, но той бил известен с пиянството и разгулния си живот, така че никой не му повярвал. А Пазителите просто купили мълчанието му с още алкохол.
Фин напрегна очи в полумрака, за да види по-добре приближаващия се старец. Той беше висок и леко прегърбен, подпираше се леко на дебел бастун. В свободната си ръка носеше кожено вързопче, овързано с лъскава златна верижка. Косата му беше стоманеносива и подстригана късо, почти по военному. Носеше изтъркани дочени панталони и тъмносин, плетен моряшки пуловер, стари високи кубинки и очила със стоманени рамки. Говореше с равен глас, с акцент от средните щати, но в него едва-едва се долавяше нещо далечно и чуждоземно. Сърцето на Фин се преобърна в гърдите й, когато осъзна, че старецът й напомня за баща й.
— Кой сте вие?
— Последният от Пазителите.
— Пазителите?
— Пазителите на това място. Неговите икономи, ако желаете — усмихна се тъжно. — Кажи-речи портиерът, който се грижи за Истинското слово на Христа.
— Не схващам — изрече Хилтс. — Тази пещера е накрая на света. Вижда ми се невероятно.
— Къде е Либийската пустиня, ако не накрая на света? За Рим по време на разцвета на империята Ерусалим също бил накрая на света; на самия му край, ако трябва да бъда точен. За Моисей Синайската планина била накрая на света. За един нюйоркчанин Илинойс и сега е накрая на света. Айнщайн е прав, господин Хилтс — всичко е относително. С часове мога да ви омайвам с екзотични разкази за Изгубения флот на тамплиерите, безчетната флота на цар Соломон, чийто храм е с точните размери на Сикстинската капела, за Нострадамус, за Новия Ерусалим, който вашия луд приятел Адамсън се надява да открие.
— Никакъв приятел не ни е той — възрази Фин.
— Поне тук го изпреварихме — промърмори Хилтс.
— Всъщност, не сте — поправи го старецът. — Той пристигна вчера. Бил е в Олни, на няколко мили оттук. Събирал е информация и екипировка. Очаквам да се появи съвсем скоро.
— Откъде знаете?
— Зная много неща, господин Хилтс. За вас и моя стар приятел Артър Симпсън, бедничкия. За вас и вашия баща, госпожице Райън. — Той се усмихна отново. — Може да се каже, че върви със службата.
Фин отново долови едва забележимия акцент. И за секунди истината я осени.
— Вие сте монахът. Дево.
Той кимна и се усмихна уморено.
— Пиер Дево, Питър Деверо, Пол Девърс понастоящем. Но никога не съм бил монах, това беше маска. Винаги съм бил свещеник. И ще остана такъв докрай.
— И убиец — отсече Хилтс. — Вие убихте Педраци. Ако вие не сте били на „Акоста Стар“, тогава кой е мъжът, заключен в каютата ви?
— Смъртта и тайните вървят ръка за ръка, господин Хилтс. Педраци се опита да ме убие на онова ужасно място в пустинята. Разбра кой съм и знаеше, че никога няма да му позволя да поднесе тайната на тепсия на човек като Мусолини, за да я използва като разменна монета в политическите си игри. Опита се да ме убие, а аз просто се защитих.
— А на кораба? — попита Фин.
— В каютата ли? Керцнер, мъжът, изпратен да ме убие от хората на баща ви, госпожице Райън. Мъжът, купен от дядото на Адамсън. Епископът така и не се появи. Можем само да предполагаме, че е загинал в пожара.
— Керцнер откъде знаеше точното разположение на пещерата? — поинтересува се Хилтс.
— Аз му казах — обясни старецът — точно преди края му. Такова беше последното му желание.
— Вие наистина сте копеле — презрително сви устни Хилтс.
— Такъв съм — повдигна рамене старецът. — Повечето от нас бяха такива. Подхвърлени деца, сирачета. Отхвърлени от обществото. Явно сме добра почва.