ту някак тъжно мълчалив,
ту пламенно красноречив,
в сърдечните писма небрежен!
Безумно влюбен да гори,
забравил себе си дори.
Как погледът му бе ту нежен,
ту дързък, ту като в роса —
с послушно блеснала сълза!
XI
Как можеше да удивлява,
да бъде нов и духовит,
с приятна лъст да забавлява,
да плаши със отчаян вид;
душа невинна да залъгва,
неволна ласка да изтръгва,
да проявява страст без шум,
да убеждава с такт и ум;
съчувствен поглед да усеща,
да схване първи трепет в гръд,
а сетне, дойде ли часът,
да уговори тайна среща,
да преподава в самота
уроците на любовта.
XII
Как рано почна на кокетки
сърцата да тревожи той!
Умело да разчиства сметки
със кой да е съперник свой!
С какви не думи го петнеше,
какви не мрежи му плетеше!
Но вий, мъже блажени,
вий дружахте с него. И, уви,
ласкаеше го с такт неволен Ф
обласов ученик лукав
и рогоносец величав,
и мнителен старик,
доволен в семейната си тишина
от своя обед и жена.
XIII, XIV
…………
XV
Понякога в леглото още
две-три писма му поднесат.
Какво? Покани? Светска поща —
на три забави го зоват:
тук бал ще е, там детски празник.
Що мисли нашият поразник?
Къде да иде по-напред?
Но все едно. Ще смогне вред.
Наконтен, подир час, доволен,
нахлупил шапка боливар,
върви по някой булевард —
разхожда се сред свят охолен.
И скита се така, дорде
настъпи време да яде.
XVI
В шейна се качва той. Тъмнее.
Вик: „Варда, варда!“ И сега
като прашец снегът сребрее
по бобровата му яка.
Поема, към Talon, уверен,
че го очаква там Каверин;
той влиза. Тапата лети
и вино блеснало шурти.
Поднасят roast-beef кървав, пресен
и труфли както всеки път —
на френското меню цветът;
до страсбургски пастет чудесен
лимбурско сирене. Накрай
и ананас златист подай!
XVII
За още чаши пали жажда
горещият и тлъст котлет,
ала часовникът обажда,
че почва новият балет.
На сцената законодател,
непостоянен обожател
на театралните звезди
и свой в актьорските среди,
Онегин литва към театра,
де всеки волно, от душа
посреща с браво entre-chat,
освирква Федра, Клеопатра
или Моина там зове,
надвикал всички гласове.
XVIII
Вълшебен свят! Там над тълпата,
на сатирата властелин,
Фонвизин, брат на свободата,
блестя с великия Княжнин;
там сетне Озеров блестеше
и със Семьонова делеше
възторзи буйни и сълзи;
там наш Катенин възкреси
Корней от прашната забрава;
там пусна в шумен, пъстър рой
пиесите си Шаховской;
Дидло бе увенчан със слава;
там зад кулиси и стени
летяха моите младини.
XIX
Къде сте вий, богини мили?
Дали сте още в оня храм?
Ако, уви, са ви сменили,
не са ви заменили, знам!
Ще чуя ли отново хора,
сред който нашта Трепсихора
се носи в полет лекокрил?
Или пред моя взор унил
ще грее сцената бездушно
и аз с досада през лорнет
ще гледам някакъв балет,
ще се прозявам равнодушно
и ще си спомням, свел чело,
това, което е било?
XX
Изпълва говор, глъчка жива
кресла, обвити в лек парфюм,
галерия нетърпелива.
Завесата се дръпва с шум.
Блестяща, с лекота въздушна,
на чародеец лък послушна,
стои в настъпил миг-покой
истомина сред нимфи рой;
с краче опряла пода, ето —
тя бавно другото върти,
и в миг — подскок — лети, лети
като глухарче над полето;
ту стан извие, ту замре,
ту — хоп, краче с краче допре.
XXI
Онегин влиза. Шум в салона;
а той, промъкнал се напред,
към ложите и към балкона
насочва двойния лорнет.
Огледа всичко, но ужасно
е недоволен: нищо свястно
сред непознатите жени.
С мъжете поздрав размени,
след туй разсеян поглед плъзна
към сцената, глава възви,
прозина се и промълви:
„Балетът вече ми омръзна,
за смяна време е дошло,
наситих се и на Дидло.“
XXII
Все още в драматични сцени
амури, дракони търчат.
А пън лакеи уморени,
завити в шубите си, спят;
в салона пляскат, тропат, викат,
освиркват, кашлят, смъркат, кихат;
не гасне още ни една —
ни вън, ни вътре — светлина;
със смъкнати юзди конете,
разтърсват сбруи и пръхтят,
покрай огньовете гълчат
колари, търкат си ръцете —