го пари — истински кошмар.
Но често туй придава чар
на разговора простодушен.
Онегин първо, ме смути
със своите злъчни остроти,
но скоро свикнах аз да слушах
шегите, злъчката във тях
и епиграми с мрачен смях.
XLVII
Как често в късна доба лете,
когато без луна, звезди,
бе светло над Нева небето,
край огледалните води
стояхме двама замечтани!
Предишни спомнили романи,
предишна спомнили любов,
опивахме се в порив нов
от ласкавата нощ смълчана
на лятото… И както сън
пренася млад затворник вън,
в гора, от слънцето огряна,
и нас ни водеше мечта
в началото на младостта.
XLVIII
С тъга в очите замъглени,
опрян о хладния гранит,
замислен гледаше Евгений,
като известният пиит.
Бе тихо, само нейде скрити
подвикваха си часовите
и от Мильона тропот глух
долиташе до моя слух;
а лодка, плъзгайки се леко,
подплясваше с весла едвам;
и рог, и волна песен там
пленяваха ни отдалеко.
Желаех силно в оня град
Торкватовия стих крилат.
XLIX
Адриатик с вълни свещени,
о, Брента! Не, ще дойда аз
и пълен с песни вдъхновени,
вълшебния ще чуя глас,
гласът, напомнящ Аполона!
По лирата на Албиона
познат и близък ми е той.
В нощта на тих златист покой
ще плувам с тайнствена гондола
с венецианка млада, сам,
тя сладко бъбреща, аз — ням —
наслада пиейки на воля,
ще слушам в нейните уста
езика мил на любовта.
L
Ще дойдеш ли — за теб жадувам,
о, свобода! Във тишина
край синьото море бленувам
но бели корабни: платна.
Кога по морските простори
духът ще влезе с бури в спор и
свободно ще се впусне в път?
Измъчи ме до днес брегът
на неприятната стихия,
към Африка ще полетя,
на юга зноен в прелестта,
аз ще въздишам по Русия —
където страдах и любих
и своето сърце разбих.
LI
Със мен Евгений да поеме
към бряг далечен бе готов,
но раздели за дълго време
нас скоро жребият суров.
Умря баща му. Щом узнаха —
кредиторите се събраха.
У всекиго — различен ум:
за да не вдигат много шум с
ъс тъжби, с разправии груби,
без съд на жадния им рой
наследството предаде той,
видял, че няма що да губи,
или успял бе да прозре,
че скоро вуйчо му ще мре.
LII
Управителят отдалече
и най-тактично извести,
че вуйчо му пред смърт е вече,
и вика го да се прости.
Той литна с пощата тогава.
и отнапред се запрозява,
готов от нужда за пари
на унизителни игри:
да лицемери, както свари,
над стареца, в легло скован
(с което почнах тоз роман),
ала във селото завари положен
вуйчо си в ковчег —
готов за оня свят човек.
LIII
Завари той препълнен двора:
събрали бяха се отвред
и близки, и не близки хора
при бездиханния съсед.
С покойника се те простиха —
попове, гости, — всички пиха
и всеки пътя си пое,
със своите работи зае.
Онегин — ето го стопанин
на ниви и гори безчет,
доскоро враг на всеки ред,
пройдоха и разсипник странен,
доволен впрочем, че смени
със други — вчерашните дни.
LIV
Степта дори му се поправи
със нейния простор широк
и с тези сенчести дъбрави
и със бъбривия поток;
след туй от хълм, поле, дъбрава
престана да се възхищава.
След туй и в къщи, и навън
Навяваше му всичко сън.
При все че бе сега далече
от шумни улици, дворци,
от карти, дами, подлеци,
хандрата следваше го вече
и тук, и вредом — все една:
подобно предана жена.
LV
На село моят дух намира
и тишина, и мир желан:
по-звучна там е мойта лира,
по-жив е творческият блян.
Безгрижен там живот аз водя,
самин край езерото бродя
и far niente е за мен
закон: събуждам се блажен
за нега и мечти невинни:
спя много, мъничко чета,
преходна слава не ламтя.
Не тъй ли в минали години
прекарах в тези глушини
най-хубавите свои дни?
LVI
Цветя, любов, гора, поточе,
аз ваш съм — предан, възхитен
С готовност разликата соча
между героя си и мен,
та някой насмешлив читател
или пък ревностен издател
на хитроумна клевета
да не разнася по света,
че съм повторил бил безбожно
подобно Байрон — горд поет —
в Онегин собствен свой портрет.
Като че ли е невъзможно
да създадем творба с герой