по чужд, а не по образ свой.
LVII
С мечтателна любов неясна
поетите и днес дружат.
И мили образи прекрасни
присънват им се някой път;
и те, в душата им таени,
след време биват съживени
от Музата: тъй нявга аз
възпях девойка от Кавказ
и на салгарски бряг робини.
Другари, често на шега
подпитвахте ме все така:
„Коя те вдъхнови, кажи ни?
Кому, кажи, си посветил
на лирата напева мил?
LVIII
Коя те вдъхнови с вълнение
и с ласка, и със поглед тих,
а ти възпя в стихотворение?
Коя боготвориш във стих?“
За бога, никоя, другари!
Любов безумна ме обжари
и страдах аз, и се топях.
Блазе му, който в нежен стих
я съчетае с рима жарка,
поезията удвоил,
сърцето си успокоил,
той следвал пътя на Петрарка,
ще има слава на света.
А аз бях глупав в любовта.
LIX
То време мина. Мойта муза
ума ми тъмен освети.
Свободен, търся пак съюза
на звуци, чувства и мечти.
Сърцето ми така не страда,
перото вече от досада
в полетата на чернови
не драска профили, глави;
угасна пламъкът в гърдите;
скръбта без сълзи днес теша;
ще стихнат в моята душа
на бури минали следите.
Спокойно мога след това
с поеми да се заловя.
LX
Обмислих формата и плана.
Знам как героя ще зова.
А тука вече на романа
завършвам първата глава.
И всичко препрочетох строго,
и слабости намерих много,
но с тях не ще се справя сам
на цензура ще ги отдам.
След туй на критика суров
ще дам труда си — затова
към бреговете на Нева
иди сега, о рожбо нова,
и слава пак ми спечели —
нападки, злъч и хули зли!
ГЛАВА ВТОРА
O, rus!
O, Русь!
I
Туй село, скучно за Евгений,
бе всъщност кът прекрасен, мил;
там някой в сладости смирени
небето би благословил.
Домът на вуйчо му имотен
стоеше край река — самотен,
запазен с хълм от ветрове;
пъстрееха се брегове,
ливади, ниви позлатени;
тук-там се мяркаха села,
стада и мелнични крила;
и сенки стелеше сгъстени
огромен парк, но запустял,
подслон на плахи нимфи дал.
II
А тоя замък, дом достоен,
строен отколе с вещина,
бе здрав, удобен и спокоен,
в стила на умна старина.
Приемна в свилени тапети,
във нея — на деди портрети,
високи стаи с дъх на чам
и печки с пъстри плочки там.
Наредба вече остаряла,
не знам наистина защо,
но за приятеля ми то
бе все едно: той всяка зала,
в старинен или моден стил,
с прозявка би удостоил.
III
Зае той стаята широка,
де старият си чая пил,
седял, прислужницата хокал,
вън гледал и мухи ловил.
Бе скромна стая без украса,
със дъбов под, столове, маса,
два шкафа, канапе едно,
а от мастило — ни петно.
Във шкафовете той намери
съдини в жълто, в резеда,
с ликьори, с плодова вода,
изпрашен календар, тефтери;
на работа отдаден цял,
старикът друго не четял.
IV
Сам сред имоти наследени.
за да запълни своя ден,
на първо време наш Евгений
реши нов ред да въведе.
Той, в своя кът мъдрец пустинен,
премахна данъка старинен —
със нов бе стария сменен.
Въздъхна робът облекчен.
Затуй нацупен замърмори
един съсед по-пресметлив;
смутен от този пример жив,
лукаво се усмихна втори.
За всички туй бе явен знак,
че имат работа с чудак.
V
Спохождаха го първом всички,
но се разчу, че бил хитрец:
че той през задните вратички
избягвал с донски свой жребец,
щом само чуел в къщи дума
или кола със гост по друма.
Такъв прием ги оскърби
и от дома му ги отби.
„Див, смахнат; много се надува;
хм, фармасон… Не се търпи…
червено вино с чаша пий…
ръка на дами не целува…
да разговаря с нас не ще…“
Така одумваха го те.
VI
Във свойто село от чужбина
помешчик нов се бе прибрал —
и също повод на мнозина
за строга критика бе дал.
Владимир Ленски, момък странен,
със гьотингенски дух захранен,
красавец и поет призван,
поклонник пламенен на Кант.
Той от Германия мъглива
донесе редки плодове:
високи мисли, стихове,
душа възторжена, бурлива,
свободолюбие, мечти
и черни къдри до плещи.
VII
В света развратен и лъжовен,
от чисти пориви обзет,