съгрян бе той от дух любовен,
т топъл Дружески привет.
С душа и чиста, и невежа,
изпълнен винаги с надежда —
и светския суетен шум
пленил бе неговия ум.
С мечта пленителна и сладка
съмненията приласкал,
той виждаше в живота цял
една пленителна загадка
и чудо: да го разгадай
главоболеше се безкрай.
VIII
Той вярваше, че с него сродна
душа ще се съедини,
че тя го чака в безизходна
тъга от много, много дни;
и че другари има верпи,
и че пред клеветите черни
честта му те ще защитят
без страх дори от всяка смърт,
че тук избрани хора има,
да съградят по-друг живот,
че техният безсмъртен род,
изпълнен с правда несломима,
ще пръсне над света зари
и щастие ще ни дари.
IX
Негодувание от злото,
на славата копнежът пръв,
любов към правдата, доброто —
кипяха в неговата кръв.
И с лира, и със звуци мили
под ясното небе на Шилер
и Гьоте скиташе пленен
от пламъка им вдъхновен.
музата на туй изкуство,
щастливец — той не оскверни
и своите песни осени
с високо, благородно чувство,
със порив на една мечта —
на простотата с прелестта.
X
С душа, на любовта послушна,
възпял бе в песен не една,
девойка мила и радушна
като дете, като луна
по небеса на нощ пустинна —
и на въздишките богиня.
Той беше пял за спомен скъп,
за обич, за раздяла, скръб,
бе пял за романтични рози
и за мъглива далнина,
за нещо смътно, за страна
на живи сълзи и възторзи —
животът още неживял,
той — юноша — го бе възпял!
XI
Единствен в тая степ Евгений
могъл би да го, оцени,
а от съседите почтени
Владимир почна да страни.
Отбягваше гощавки шумни
и спорове благоразумни
за близки, вино, сенокос,
за хрътки, лов, за някой гост.
Те не блестяха с живо чувство,
ни с поетична красота,
ни с ум дълбок, ни с острота,
ни с вкус към някакво изкуство;
не бе по-умен, ни по-свеж
от тях и женският брътвеж.
XII
Богат и хубав, Ленски беше
приеман ласкаво навред
и всеки щерка си тъкмеше
за полуруския съсед.
На гости нейде го поканят
и уж случайно реч подхванат,
че скучно е да си ерген —
живот от прелести лишен.
Приготвят бързо самовара,
налее Дуня чай, седят,
„Внимавай!“ — тихо й шептят;
а после донесат китара
и писне тя (да пази бог!):
„Ела с мен в златния чертог!“
XIII
Но Ленски нямаше охота
да влачи брачната кола;
с Онегин той, самин в живота,
сърдечна дружба пожела.
Събраха се вълна и камък
и стих със проза; лед и пламък
не са по-чужди при това.
Едва подали си ръка —
един от друг се отегчиха;
а после — срещи при езда —
разходки по поля, бърда —
и в скоро време се сближиха.
Тъй хората по някой път
от скука почнат да дружат.
XIV
Но дружба с толкова заслуги
пак рядка е във наши дни.
За нас са нули всички други,
а единиците сме ний.
Наполеоновци сме строги —
а милионите двуноги
са все оръдия за нас;
не тачим дружеския глас.
Почтен и искрен бе Евгений,
познал бе хората добре
и смогнал бе да разбере
и между многото презрени
със такт да отличи едни
и от сърце да ги цени.
XV
На Ленски думите мъгливи
и тази пламенност при спор,
съжденията колебливи
и вдъхновения му взор —
Онегин срещаше без глума,
охлаждащата своя дума
се мъчеше да задуши —
защо сега да му руши
илюзията за блаженство?
Та нека вярва по-добре;
след време сам ще разбере,
че в нищо няма съвършенство.
Простено е за млада кръв
бълнуване и жар такъв.
XVI
Оспорваха се един други
в оценки за добро и зло,
народи с минали заслуги,
наука, бъдно и било,
и предразсъдъци вековни,
на гроба тайните съдбовни,
живот и смърт — те своя съд
над всичко ще произнесат.
Обзет от мисли вдъхновели,
поетът стих в речта вплете
или поема прочете;
и снизходително Евгений
го слуша, впрочем без добре
да може да го разбере.
XVII
Но страстите, уви, най-вече,
ги занимаваха… Така
от бурната им, власт далече,
Евгений можеше сега
за тях с въздишка да разправя.
Блажен е, който ги познава,
горял е в тях и оцелял —
или съвсем не е горял,
гасил е любовта с разлъка,
враждата — с клюка; нито ден,