от всяка дружба отегчен,
не е горял в ревнива мъка
и с дядовските си пари
на карти не играй дори.
XVIII
Когато свойто знаме свием
в благоразумна тишина,
когато страстите надвием
и видим смешната страна
на поривите отлетели
и отзвуците закъснели —
смирили буйни младини,
обичаме да чуем ний
на чужда страст гласа метежен;
тъй някой грохнал старец хром,
забравен в бедния си дом,
наостря своя слух прилежен
за всеки разказ непознат
на юначага мустакат.
XIX
Затуй и пламенната младост
не може тайна да търпи;
вражда, любов, печал и радост
готова е да разтръби.
Онегин слушаше поета —
душа, от светъл блян обзета —
и сам любовен инвалид,
мълчеше с хладен, важен вид,
когато Ленски доверчиво
си бе разбулвал съвестта.
И той научи повестта
на младото сърце щастливо.
Но този разказ за любов
за нас отдавна не е нов.
XX
Той любеше, тъй както клета
безумно люби още тук
душата млада на поета,
тъй както днес не люби друг.
Навред и винаги над всичко
едно желание, едничко,
една любов, една печал —
на тях той беше се отдал!
Ни дълговременна разлъка,
ни чуждоземна красота,
ни муза в тиха самота,
ни весел шум, наука, мъка
не промениха в тоз младеж
душата, сгряна от копнеж.
XXI
На детството си още в дните,
от Олга вече запленен,
той често гледаше игрите
на свойта дружка умилен;
по близки сенчести дъбрави
делеше нейните забави и
готвеха за тях в мечти
венчило двамата бащи.
В туй село, тихо притаена
между домашните си тя,
с невинна прелест разцъфтя.
Тъй момина сълза смирена
цъфти незнайна сред стебла
за пеперуда и пчела.
XXII
Тя бе на Ленски подарила
възторзите на първи сън;
и беше въодушевила
на лирата му първи звън.
Прощавайте, игри невинни!
Обикна той гори, долини,
усамотеност, тишина
и звездна вечер, и луна…
А тя, небесната лампада,
е гряла нявга и над нас —
било при срещи в късен час,
било при скръб или в отрада.
Сега за нас във мрака чер
тя просто е един фенер.
XXIII
Тя беше скромна и послушна,
с вида на утринно небе,
като поета простодушна,
като целувка мила бе;
очи, подобни на звездици,
усмивка, ленени къдрици,
движения и глас, и стан…
Но в който и да е роман
открили бихте вий наверно
на Олга образа премил.
И мен преди ме бе пленил,
но ми омръзна той безмерно.
Сега бих искал да се спра
на по-голямата сестра.
XXIV
Наричаше се тя Татяна…
С туй име ще се осмелим
ний страниците на романа
за първи път да осветим.
Какво пък? Звучно и приятно,
но ви напомня вероятно
за нещо старовремско то
или слугинско, но защо?
Признавам аз — и то веднага, —
вкус няма в наште имена
(стиха оставям настрана) —
просветата не ни приляга —
една превзетост усвоим,
а другото — мъгла и дим.
XXV
И тъй, говорим за Татяна.
Ни с Олгината красота,
ни с красотата й засмяна
окото би привлякла тя.
Печална, странна, мълчалива,
като кошута боязлива
и сякаш чужда, мълчешком
растеше тя във своя дом.
Не се научи да се гали
с баща си, с майка си дори;
не припкаше с деца в игри
и често — в блян ли, във тъга ли —
срещу прозореца сама
седеше често у дома.
XXVI
Замисленост другарка нейна
от люлката й детска бе.
И с хубост тиха, ненадейна
красеше нейното небе.
Изнежените нейни пръсти
не бяха в работа чевръсти,
не бяха на гергеф едно
поне извезали платно.
С послушна кукличка заето,
добило властнически тон,
с приличието — пръв закон —
привиква чрез игри детето
и майчиния си урок
повтаря й със поглед строг.
XXVII
Но ти и кукла не подхвана
и с нея в детските си дни
не разговаряше Татяна
за моди и за новини.
Към детски лудории хладна,
за странни приказки бе жадна;
и тя ги слушаше в захлас,
понявга даже в нощен час.
Ако бавачката сбереше
на Олга дружки за игра,
в полето, в близката гора —
тя винаги встрани стоеше:
досаден беше й смехът
и на игрите им — шумът.
XXVIII
Тя свикна сутрин на балкона —
пред изгрев слънце да седи,
когато гаснат в небосклона
рояци трепкащи звезди