Всички почнаха да викат, да негодуват, да хулят българина, правата му и глупавите закони, които са разглезили тоя разпасан народ.
И съгласни по всички тия въпроси, те почнаха да сумтят и да бъркат с вилиците в големия гювеч. Тоз мръвка извади, тоз зарзават гребне, онзи залък топне.
— Както е вкусен и лютичък, да е по-добре опечен, ще бъде чудесен — обади се един от компанията.
— Да… да — хвучеха другите и лапаха и призоваваха диктатурата над разюздания българин, който един гювеч не може свястно да направи. Полека-полека страстите поутихнаха и гювечът се попривърши.
Внезапно Тоню Карарски пак заудря по масата.
Втурнаха се момчетата.
— Вино, вино! — завика той, но малко по-спокоен. — А бе вие съвсем ни забравихте. Гювеч без вино може ли?
III
Келнерите бързо донесоха приготвеното изстудено вино и наляха чашите.
Четиримата приятели, успокоени и заситени, чукнаха чашите:
— А! Браво! Виното е чудесно.
— То ще допече гювеча.
Още по чашка… Лошото настроение изчезна като по магия. Добрите приятели почнаха да се шегуват, да се смеят и даже за жени да приказват. Но тяхната краста беше политиката. Политиката и виното са много добри приятели. Едното е принцип, другото — идея.
Тоню Карарски пак взе думата.
— Както щете, господа, но нашата България е благословена страна. Пийте и вижте какъв елексир се ражда, не е ли така?
Той говореше разположен, мек, благ, просветен.
— Чудо, чудо! — казаха другите и вдигаха чашите.
— За твое здраве, Карарски. Карарски взе чашата.
— Да живее България, господа — хубава демократична България! Както щете, господа, но от демокрацията по-хубаво няма! Колкото и неравномерно да се отклонява световното политическо махало, то пак ще се урегулира върху демокрацията. В нея лежи силата на нашия народ. Върху демокрацията ще се изгради; нашето бъдеще. Да живее демокрацията! — Да вдигнем чашите!