Ведала погледна тялото на Клайн. Размишляваше трескаво.
– Единственият начин е да ѝ ампутираме краката. Ако можем да я откъснем от заразения участък, ще спечелим малко време, за да я разпитаме.
Клайн отвори очи.
Стоун едва успя да се сдържи да не извика. Въпреки несъмнената болка, която изпитваше, по някакъв начин Клайн намери сили да им се усмихне, а сините ѝ очи бяха все така пронизителни и умни.
– Чудесно практично мислене – каза тя. – Но безполезно. Нямам какво да ви разкрия.
– Софи – каза Стоун. – Ти умираш.
Сред стелещия се дим Стоун видя блестящи сълзи по бузите на Клайн. По устните и езика ѝ се виждаха малки тъмни петънца от сажди.
– Джейми, всички умираме. Някои от нас по-бързо от другите.
– Каквото и да си задействала, то се разпространява и няма начин да бъде спряно – посочи Стоун. – Ако се спусне по лентата и достигне Земята, всички ще умрат.
Клайн го гледаше вторачено.
– Може и да се случи. А може би не. И двамата познаваме смъртта, нали, Джейми? И двамата виждаме истината във всичко това. А истината е, че си заслужава риска да пратим човечеството към звездите.
– Софи, моля те…
– Сега вече не само аз съм свободна – лицето на Софи бе зачервено от вълнение, – целият човешки вид получи свободата си.
Едва сега Стоун си даде сметка, че е твърде късно да спасят Клайн. И най-вероятно това никога нямаше да бъде възможно. Цялата инерция на нейния живот беше била насочена към тази цел, към тези финални мигове.
– Това… – продължи Клайн. – Това…
Тя извърна глава и потрепери. От впримченото ѝ тяло като радиални лъчи се разпространяваха лепкавите пипала на "Андромеда", впити подобно на вени в повърхността на модула. – Това е последният триумф на моето така наречено тяло. Тялото, което никога не ми помагаше и непрестанно се опитваше да ми измени. Сега то се превърна в част от моето творение.
Софи трепереше и гласът ѝ бе станал дрезгав.
– Рискувах всичко – дадох всичко, – за да разруша бариерите, вдигнати пред нашата раса. Не позволих на моето уродливо тяло да ме надвие, няма да позволя и на вас.
Уловена за една дръжка на стената, Ведала заговори с твърд и спокоен глас:
– За последен път. Можеш ли да го спреш?
Клайн премигна. От очите ѝ се откъснаха капчици сълзи и затанцуваха във въздуха. Тя се пресегна с ръкавица и дръпна пред очите си прибраното нагоре лицево стъкло.
Докато визьорът се спускаше, двамата видяха как очите ѝ се подбелват, а пръстите ѝ започнаха да се гърчат.
– Изгуби съзнание – каза Ведала и се обърна. – Трябва ни повече информация. Ще се наложи да я свестим.
– Не. – Стоун поклати глава и сложи ръка на рамото на Ведала. – Не мисля.
Заоглежда трескаво стените на модула. Не виждаше никаква открита заплаха. Въпреки това задърпа Ведала нагоре, към отворения люк и "Юнити". Неразбрала намеренията му, Ведала го тласна настрана.
– Мисля, че получава гърчове. Виж как премигва индикаторът на невронния ѝ имплант…
– Нещо става – повтори Стоун и се завъртя във въздуха. – Трябва да стигнем до…
С трясъка на изстрел един осакатен метален юмрук се стовари върху стената до главата на Стоун. От удара из модула се разлетяха отломки и парченца от механизми. Стоун се оттласна рефлексивно от стената и полетя към отсрещния край на модула.
Погледът му срещна гладкото метално лице на Робонавт РЗА4.
Клайн бе включила машината и я бе превела през люка с хищническа потайност. Вероятно от доста време тя се бе спотайвала някъде на борда. Стоун видя как роботът се прехвърли грациозно между две дръжки, улавяйки се за тях с насекомоподобните си многоставни ръце. За разлика от астронавтите, роботът бе конструиран специално за движение в условия на микрогравитация – тук той се намираше у дома си.
РЗА4 се приближаваше беззвучно и без никакво колебание.
– Стоун! – извика Ведала.
Роботът се изстреля право към увисналия насред модула учен, протегнал двете си ръце към него – едната с провиснали разкривени парчета метал, а другата – с разтворени пръсти. Всеки от тези пръсти бе в състояние да прилага сила от три килограма – заедно те можеха да упражнят над сто нютона натиск, два пъти повече от силата на обикновен човек и повече от достатъчно, за да строшат човешка кост.
Размахал отчаяно ръце, Стоун почти успя да избегне атаката.
Роботът го улови със здравата си ръка за крака. Стоун извика от болка, когато пръстите му се впиха в стъпалото му. Той изрита с всички сили и успя да се освободи, но се блъсна в отсрещната стена. Навътре в модула стените пулсираха с тъмните бръчки на заразата. Над него лицето на робота се очертаваше като зловещ силует на фона на трепкащите червени светлини на алармата. Стоун се бе озовал в клопка.