Стоун отвори кутийката и извади ампулата. Не отправи ново предупреждение. Подобно на робота той също не се подвоуми.
Строши капачето с едно рязко завъртане на ръката си и запокити ампулата към гротескните останки на доктор Софи Клайн. Миниатюрната ампула прелетя откритото пространство, въртейки се едва забележимо, от разтрошеното ѝ гърло излизаха и се разпръскваха жълтеникави капки. За един кратък миг те образуваха нещо като ситен метеоритен дъжд, насочен право към отсрещната страна на модула.
Стоун чу нов болезнен писък, когато РЗА4 задърпа Ведала обратно в модула. Можеше само да наблюдава безпомощно как Робонавтът вдигна безформения си юмрук, за да я накара да замълчи.
Софи Клайн така и не видя капката невротоксин, достигнала първа долната част на бузата ѝ. Абсорбирана през кожата, тя атакува нервната ѝ система и незабавно прекрати деликатната невронна връзка с хуманоидния робот. В другия край на модула машината замръзна с вдигнат за удар юмрук.
– Омега – каза малко тъжно Стоун. – Краят на всички неща.
Клайн смъкна машинално очилата си и вторачи поглед в Стоун. Долната ѝ челюст се раздвижи беззвучно в мъчителен опит да произнесе някакви думи, сухожилията на шията ѝ се изпънаха като струни. Една сребриста капка слюнка се откъсна от устните ѝ заедно с последния ѝ дъх.
– Ти… – изпъшка тя.
Доктор Софи Клайн, дистанционен сътрудник на програмата "Горски пожар", издъхна на борда на модула "Леонардо" на МКС в 17:58:11 КУВ. Официалната причина за смъртта бе задушаване вследствие от перкутанно проникване на нервнопаралитично вещество, прекъсващо контрола над автономните функции.
Тялото на Клайн застина неподвижно и светлината напусна отворените ѝ очи.
Стоун огледа задименото помещение. Ведала все още се носеше до изхода на "Юнити". По запотеното лицево стъкло Стоун предположи, че диша тежко и мъчително.
Робонавтът бе отлетял настрани. Застинал в последната си позиция, той се въртеше бавно като изоставена скулптура и от време на време се блъскаше в отсрещната, потъмняла като обсидиан стена. Върху външната кевларена повърхност на машината вече се бяха образували пурпурни звездички.
Стоун се тласна към Ведала, която го очакваше при отворения люк, водещ към "Юнити".
Той я приближи с разтворени ръце, сякаш двамата се готвеха да се прегърнат. Ведала се ококори при вида на разбития му шлем. В отражението на лицевото ѝ стъкло Стоун можеше да разгледа своето потно окървавено лице – и тънката струйка метални сажди под ноздрите му.
Първият, ранен признак на заразяване.
– О, Джеймс – възкликна Ведала и се дръпна назад през портала. – О, толкова съжалявам.
СБОГУВАНЕ
Стоун отмести поглед от отражението си и се обърна към Ниди Ведала. Тя го гледаше напрегнато, без да обръща внимание на мигащите светлини на алармите. Очите ѝ бяха изплашени и печални.
Той разбра.
Щом имаше по ноздрите си сажди, значи вече бе вдишал микрочастици. И независимо дали бяха от подложения на обратно инженерство щам, или тази загадъчна нова мутация, нямаше съмнение, че е заразен.
– Всичко е наред – произнесе, като се държеше на разстояние. – Зная, че си ранена, но мисля, че ще се справиш. Затвори люка. Освободи другите астронавти. Разкачи станцията от заразените модули.
– Не, Джеймс – поколеба се тя. – Не, аз не мога…
Стоун улови люка с две ръце; действаше бързо, все още замаян от събитията от последните минути.
– Съжалявам. Знаеш правилата. Заразата трябва да бъде поставена под карантина.
Завъртя дръжката и в този миг до него долетя разтрепераният ѝ глас:
– Боли ли? Усещаш ли нещо?
– Не. Все още нищо.
Ведала сключи вежди, замислена над думите му.
– Това е странно. Обикновено началото е след няколко минути. Би трябвало вече да го почувстваш.
– Няма значение – отвърна Стоун, обърна се и погледна към останките на Софи Клайн. Широко отворените ѝ сини очи бяха извърнати към него, тялото ѝ бе почти погълнато от гърчещата се маса на стената. Мастиленовиолетови повлекла бяха полазили по гърдите ѝ, сякаш кракен я дърпаше под повърхността на тъмни води.
Клайн най-сетне бе станала едно цяло със своето творение.
Но заразата все още не бе стигнала до люка. Имаше още малко време.
– Трябва да вървиш – подкани той Ведала. – Обещай ми да се погрижиш за Тупа, чуваш ли? Той ще има нужда от теб.