Ведала кимна и преглътна сълзите си.
Стоун се покашля. Опитваше се да говори, без да издава чувствата си.
– Доктор Ведала, сега ще затворя люка.
– Джеймс, недей… трябва да има и друг начин…
– Ще ми се да имаше – отвърна той и стисна дръжката.
Гениалният ум на Ведала търсеше трескаво някакъв изход, спринтирайки през сценариите, в които Джеймс Стоун би останал жив. Тя напипа нещо в дъното на съзнанието си, някаква едва доловима мисъл, и се напрегна да я достигне. Но времето изтичаше.
Проблемът нямаше решение.
– Благодаря, Ниди – въздъхна Стоун, докато бавно затваряше люка. Гласът му се чуваше съвсем ясно в шлема. – Благодаря ти за всичко. Искаше ми се… да разполагахме с повече време заедно.
Над рамото ѝ Стоун виждаше разпространяващата се върху стената и оборудването на модула зараза – придвижваше се неумолимо към незасегнатите части на МКС.
– Сбогом, Джеймс – промълви Ведала. – На добър път.
Тя се отдели неохотно от прохода и се понесе назад. Стоун дръпна люка и го завъртя надолу. Ведала наблюдаваше лицето му през малкото овално прозорче, опитвайки се да не обръща внимание на пулсиращата болка в дясното си коляно. Опрян на стената, той накланяше капака сантиметър по сантиметър. Докато той работеше, Ведала използва радиовръзката за едно последно признание:
– Когато се присъедини към експедицията, мислех, че си избран заради баща ти. Затова те намразих, макар че никога не се бяхме срещали. Но аз грешах, Джеймс. Искам да го знаеш. Няма значение кой е бил баща ти – изборът ти беше правилен.
Стоун си пое бавно дъх, преди на свой ред да ѝ признае:
– Не се вини за това. Имах свои причини да дойда. А и всъщност Джереми Стоун бе мой пастрок – продължи той. – Всичко това е поверителна информация, но Стърн навярно знае. Истинското ми име е Джеймис Ритър. Преди петдесет години аз бях един от двамата оцелели от първия инцидент "Андромеда". Аз бях бебето.
Усети вибрациите на мутиралата повърхност върху подметките на обувките си, потрепери и се напрегна да затвори и залости люка.
Но люкът опря в нещо.
Ведала бе пъхнала изкривения пожарогасител в пролуката. Тя опря крака в стената и дръпна люка с двете си ръце. Преди Джеймс да успее да реагира Ведала го сграбчи през кръста и го изтегли във възел "Юнити".
– Ниди! – извика той, но беше твърде късно.
Виещи се повлекла от заразен материал приближаваха прохода, разширявайки се като змиевидни пътеки. Стоун нямаше друг избор освен да помогне на Ниди в затварянето и залостването на люка. Едва след това се обърна и извика:
– Какво правиш, по дяволите…
Но не довърши изречението. Ниди го притегли към себе си и опря хладната повърхност на полуогледалното лицево стъкло в строшения му шлем. Само на сантиметри от него тя се усмихваше и очите ѝ бяха ярки и влажни.
Ведала заговори със спокойната увереност на човек, който през целия си живот е бил най-блестящият ум във всяко едно помещение, без изключение на това тук, на хиляди мили от планетата Земята.
– Джеймс, единствената възможност да бъдеш заразен толкова дълго, без да проявяваш никакви симптоми, е да не си заразен. Разбираш ли?
– Аз го вдишах. И няма как да съм създал имунитет. Невъзможно е.
– Вярно. Но като си бил малък дробовете ти са били заразени с ЩА-1. Не те е убил тогава, защото твоето pH е било твърде алкално, заради плача. Но когато щамът е мутирал до ЩА-2, дробовете ти вече са били покрити с доброкачествени микроорганизми.
– И… двата щама се отхвърлят взаимно – довърши Стоун.
– Феномен, на който се основава действието на моя инхибиращ спрей.
– Уф – въздъхна той.
– Именно. Предишните ти излагания на заразен агент са ти създали имунитет за заразяване през дробовете. И затова си бил избран. Затова Стърн те е посочил в последната минута.
ПРЕХВАНАТИ РАЗГОВОРИ
Беше малко след обяд. В контролния център на НОРТКОМ на авиобазата "Питърсън" генерал Стърн си мислеше какъв късметлия е, че четирите му дъщери бяха привикнали с неговите чести и необяснени отсъствия. Бяха добри деца и винаги проявяваха разбиране.
Генералът стоеше в средата на помещението с ръце зад гърба. Между пръстите му имаше смачкано листче с изписан на него оторизиращ код. Тъкмо размисляше дали ще оцелее, за да може да се реваншира на жена си и децата за това продължително отсъствие.
Никога през живота си генералът не се бе чувствал по-безпомощен.