– Сър, ако планът не успее… да подготвяме ли "Зулу"?
Стърн го погледна. Видя торбичките под очите му и двойната брадичка. На ризата му имаше петно от кафе, сигурно поне отпреди два дена.
– Не – отвърна генерал Стърн. – Боя се, че вече е твърде късно за "Зулу". Или ще успеем, или не. Всъщност… онези от вас, които нямат неотложни задачи… могат да си вървят у дома, при семействата си.
Обърна се и тръгна към кабинета си.
– Това е заповед – подхвърли през рамо.
СВРЪХПРЕДЕЛНА СКОРОСТ
– Побързай – подкани я Ниди Ведала, притиснала лице към тъмния илюминатор на модула "Звезда". – Новата зараза е ограничена, но не задълго.
Отвън органичните повлекла от инфектиран материал се протягаха между "Горски пожар" и "Леонардо" като жили между нарязани късчета месо.
– Тихо – сгълча я Джин Хаманака, докато оглеждаше карбоновата шина, поставена на крака на Ведала. Шината беше предхождана от мускулна инжекция на двайсет милиграма морфин. – Скоро ще се почувстваш отпаднала, може и да ти се гади. Хубаво ще е да си починеш.
– А, не. – Ведала се обърна към командния пулт. – Имам още работа.
Тя премигна, за да си проясни погледа, и включи компютъра. Пръстите ѝ заиграха по клавиатурата, докато преглеждаше програмите на Клайн. Накрая се спря на едно опростено екранче с надпис: ПРОЦЕДУРА ЗА СПУСКАНЕ.
– Започва се.
Тревожният глас на Ведала отекна в стереозвук в слушалките на Комаров и Стоун. Опрели гръб в гръб, двамата се намираха дълбоко във вътрешността на лабораторния модул "Дестини". Белите стени на модула, един от най-големите в МКС, бяха покрити със сини ръкохватки и отрупани с разхвърлян инвентар. Скафандърът на Стоун беше свързан със сервизно-охлаждащото табло на модула с универсална захранваща линия. Докато разговаряха, таблото зареди акумулаторите на скафандъра и попълни запасите от вода и кислород. Поочуканият скафандър бе огледан от главата до петите за повреди и скоро след това одобрен от екипажа.
Комаров беше извадил яркооранжевия спасителен костюм, беше разгънал парашута и го бе прикачил за гърба на Стоун. Руснакът го увери, че старичкият парашут е предназначен за извънредни ситуации при висока скорост като предстоящата, само дето не се е очаквало човекът, който го носи, да знае предварително, че се задава опасност.
– Значи за теб е дори по-добре, нали? – попита Комаров.
Междувременно руснакът се бе заровил в шкафа за експериментално оборудване и тършуваше вътре с блеснал поглед, тананикайки си беззвучна песен.
– Виждаш ли го? – попита Стоун. – Хюстън казва, че е тук. Второто отделение, от лявата страна.
– Да, да – отвърна Комаров. – Проблемът е деликатен. Имай търпение.
Руснакът извади продълговата метална кутия. После вдигна лъскавата стоманена брадва, която се рееше недалеч от него. Мускулите на ръката му се издуха, докато се опитваше да отвори горния край на кутията с острието на брадвата.
– Разбираш ли, аз самият бих тръгнал – говореше руснакът и в гласа му се долови напрежение. – Но съм тук горе вече от шест месеца. Краката ми са като гумени и освен това Хюстън ми няма доверие.
– Откъде взе брадвата? – попита Стоун.
Комаров поклати безгрижно глава.
– Всички руски модули имат малка брадва край вратата. Какъв смисъл да се прекарват безброй кабели отвън, както правят американците? Вместо това при спешни ситуации, когато люкът трябва да се затвори бързо, използваме брадвата.
– Брадвата? За какво?
– За кабела. Прас, прас. И люкът се затваря.
Стоун го изгледа втрещено и въздъхна с облекчение при мисълта, че битката с Клайн се бе състояла в американски модул.
Най-сетне Комаров отвори кутията. Отвътре много внимателно извади втора кутия с размера на ваза за цветя. В горния ѝ край имаше кух бронзов конус, който ѝ придаваше вид на ракета или огромен куршум. Отдолу за златист шплент бе закачен поклащащ се метален пръстен.
– Ето – обяви Комаров. – Проста работа.
Оръжието несъмнено бе демонтирано от спътник преследвач. И очевидно беше нещо, с което никой не би искал да си има работа. Стоун се намръщи.
Руснакът забеляза изражението му и спря.
– Китайците го правят непрестанно. Ние поне сме по-дискретни.
– Как действа? – попита Стоун.
– Прикачваш устройството с този край към лентата – каза Комаров и посочи металния конус. – Дърпаш шплента и след две секунди… бум. Ясно?