Стоун кимна.
– Готов съм. Отвори шлюза.
– А, още нещо, приятелю.
– Да?
– Дали не искаш да си сложиш здрав шлем?
Стоун докосна лицето си с ръкавица и усети, че бузите му пламват. Комаров се разсмя гръмогласно, уловен за ръкохватката, за да не отлети встрани. Руският астронавт постави шлема на Ниди на мястото на повредения и го заключи с няколко обиграни движения.
– Американци, боже мой – въздъхна той и поклати глава. – И си мислите, че ние сме безразсъдните.
След минутка Стоун вече се провираше, прегърнал кумулативния снаряд, през шлюза на "Куест".
Комаров го изпрати с прощално вдигнат палец, затвори люка и включи декомпресионната помпа. Стоун усети познатото потрепване от разхерметизацията. По тялото му полази хлад, после презаредените батерии включиха подгревателите на тялото и крайниците. През последните няколко часа Стоун бе привикнал със скафандъра от тип Z. Но след сблъсъка с Клайн започваше да го усеща като желязна броня, увиснала на изтощените му мускули.
Докато чакаше, заговори в микрофончето на яката.
– Ниди? Какво е положението с пулта за управление?
– Няма… – дойде неясният отговор.
– Няма? Ниди? Какво няма?
– П-проблем – изпъшка Ниди завалено въпреки опитите си да се съсредоточи. – Няма проблем. Всичко съм оправила.
– Колко морфин ти сложиха?
– Колкото се полага. Джеймс, трябва да ти кажа нещо. Още преди исках… не си длъжен да го правиш.
– Ако не го направя, много хора ще умрат. Включително хора, на които държа.
– За това говорех – продължи Ведала. – Не за мен. Не трябва да го правиш за мен. Зная какви са рисковете. Не искам да ме спасяваш.
– Ниди, правя го за теб. Но го правя и за него, разбираш ли?
– Тупа – досети се Ведала.
– Той е самичък долу. "Андромеда" му е отнела семейството. Отнела му е света…
Стоун млъкна и се опита да се овладее.
– Връщам се надолу заради него. Навремето някой го е направил заради мен.
Усети, че по костюма му минават вибрации от отварянето на външния люк. Червената мигаща светлина на стената засия в зелено. Време беше да тръгва.
– Пожелай ми късмет.
Ведала не намери сили да му отвърне.
В тези последни мигове биологичните показатели на Стоун, проследявани от херметически изолирания костюм, показваха почти пълно изтощение. Дишането му бе толкова затруднено, че едва успяваше да разговаря по радиовръзката и на моменти като че ли за кратко губеше съзнание. Движейки се бавно, сякаш беше под вода, той се прокрадваше през опустошената външна територия на Международната космическа станция.
Земята изглеждаше толкова малка и толкова далечна.
На гърба си Стоун носеше обемист товар, състоящ се от парашут и кутията с кумулативния снаряд. Маневрирането бе почти невъзможно. Доста често се налагаше да поспре, за да посъбере сили. При всеки от тези случаи не ставаше ясно дали си почива, или е изгубил напълно съзнание.
След двайсетина минути Стоун спря да се движи.
– Джеймс? – повика го Ведала. – Джеймс, трябва да продължиш. Заразата може да се прехвърли на лентата всеки момент. Трябва да слезеш долу преди нея.
Двайсет секунди статичен шум в слушалките.
Най-сетне Стоун отговори, между две тежки въздишки.
– Ниди, приготви повдигача. В момента се пристягам. Имай готовност да разкачиш МКС и да преминеш към отрицателно ускорение веднага след детонацията. Ще пратим остатъка от тази мръсотия в открития космос.
Заради близостта със заразените модули вътрешната температура в МКС се бе покачила с десет градуса. Вентилацията и охлаждането трябваше да работят над пределните си възможности. Отрязана от Центъра за управление вече повече от двайсет и четири часа, станцията бе споходена от безброй проблеми, оставени без наглеждане и корекция.
Хаманака и Комаров бяха успели доста бързо да възстановят радиовръзката с Москва и Хюстън. С помощта на стотици земни учени от двете нации те работеха успешно за отстраняване на множеството дефекти по животоподдържащата система и вътрешния баланс. Наземните математици изчисляваха трескаво маневрените тласъци и процедурите по разкачване, както и точното време за тяхното осъществяване.
Само Ведала бе оставена да следи визуално заразата отвън. И по това, което виждаше, ситуацията не изглеждаше обещаваща.
Потрепващите повлекла поглъщаха модулите "Горски пожар" и "Леонардо", преобразувайки ги постепенно в обща мековата сфера от черно-лилав метал, чиято повърхност присвятваше с малки съзвездия от зеленикави светлинки. Ведала не знаеше със сигурност дали това не е реакция от морфина, но ѝ се стори, че вижда от тази мътновата маса да се подават обезпокоителни очертания. Зловещи метални израстъци, подобни на разкривени крайници. И други, по-сложни плетеници, които ѝ напомняха на електронни схеми.