– Заразата се прехвърли на лентата – отговори Ведала. – Слиза към теб, и то бързо.
– Колко бързо? По-бързо ли е от мен?
– Не мога да определя. Почакай да направя изчисления. Остават ти само още десет минути.
Стоун остана да чака, но по разтреперания глас на Ведала долови, че тя крие истината. Гладкото спускане бе заменено от неравномерни сътресения, като кола, преминаваща от асфалтов път към павиран. Стоун предполагаше, че в момента се извършва поредната метаморфоза на материята, от която е изградена лентата, и атомите ѝ се превръщат в новия, създаден от еволюцията на "Андромеда" материал.
Подобен, но не същият.
Стомахът му се преобърна, когато платформата снижи рязко скорост при навлизане в атмосферата. За да избегнат пораженията от триенето с въздуха, трябваше да свалят скоростта до все още убийствените петстотин мили в час. Той погледна нагоре и видя, че лентата се е оцветила в черно.
– Ниди, ще ми стигне ли времето? Кажи ми истината.
– Остават ти само петдесет мили…
– Истината!
– Джеймс, лентата е тънка. Много бързо почернява. До няколко минути ще те застигне. Две, може би три.
Стоун направи бързи изчисления. При скорост от петстотин мили в час щяха да са му нужни шест минути, за да измине финалните петдесет мили. Лесна математична задача с ужасяващ отговор – трябваше да измине петдесет мили за две минути.
– Съжалявам, Джеймс – каза Ведала.
– Трябва да увелича скоростта – прекъсна я Стоун. – Съвсем просто е, Ниди. Петдесет мили за две минути. Три пъти по-бързо.
– Това е мах 2. Ще изгориш при навлизане в атмосферата. Това ще те убие, Джеймс.
– Трябва да опитаме – отвърна Стоун. – Ниди, трябва поне да опитаме.
Ведала долови отчаянието в гласа му.
Всеки друг би направил пауза, би изчакал, докато не стане твърде късно. Въпреки че усещаше бързо отминаващия ефект на морфина, доктор Ниди Ведала разбираше съвсем ясно всяка променлива на това уравнение, включително и собствените си чувства.
Тя натисна копчето и каза:
– Дръж се здраво.
Стоун не можа да отговори – дъхът му буквално секна, когато платформата внезапно ускори надолу с пълната сила на електрическите двигатели.
– Ще ти пратя съобщение по радиото, когато дойде време за детониране – продължи Ведала. – Приготви се. Ще боли.
Не стана ясно дали последните думи са насочени към Джеймс или към нея самата. Всички участници си даваха сметка, че вероятността Стоун да оцелее е почти нулева.
Стоун чуваше и усещаше пронизващите вибрации от триещия се метал в метал като раздиращи костите му писъци. Погледът му подскачаше заедно със сътресенията на платформата.
– Максимално ускорение…
Гласът на Ведала бе погълнат от хаоса на друсането. Стоун усети, че в главата му нахлува кръв и че ускорението го откъсва от платформата. Толкова по-добре, тъй като металната конструкция бе започнала да се нагрява от сблъсъците с молекулите в горния слой на атмосферата. Той се изправи, залитайки.
Приличаше на човек на ръба на безкрая.
– Петдесет секунди – предупреди го Ведала, макар че Стоун вече не можеше да разпознае гласа ѝ. Около него се бе образувала корона от пламъци, като водопад от сипеща се отгоре светлина.
През първите няколко секунди Стоун я намираше за красива.
– Бъди внимателен, приятелю – обади се Комаров по радиото. – Ще станеш на въглен. Оттук вече приличаш на огнена топка.
Стоун почувства нови сътресения. Погледна нагоре и видя, че от въртящия се механизъм се откъсват микроскопични частици. Скоростта и триенето бяха твърде високи. При сблъсъка си с лентата невидимите частици избухваха в миниатюрни огнени комети.
– Добре съм, добре съм – каза Стоун. Гласът му едва се различаваше над усиления до рев статичен шум. В този момент се носеше с над хиляда мили в час.
Това щеше да е последното му обаждане по радиото.
Картините от гибелния финал на спускането бяха събирани от телефотосистемите на трите далекобойни бомбардировача Б-150, летящи на предела на тактическите си възможности. На тях се виждаше призрачна гледка – конус от синкави пламъци, който бликаше нагоре по нишка от бяла светлина. Едва различима насред този ад стърчеше самотна човешка фигура, очертана на трепкащата заря на огньовете. Отвъд огнения конус се виждаше само безкрайната чернота на космоса и бяло-синкавата извивка на хоризонта.
Радиото не предаваше звук, така че никой не чу как Стоун извика от болка, когато челото му случайно докосна вътрешната страна на лицевото стъкло. Опарването беше мигновено. Външният слой на предпазния костюм беше обгорял до черно, подметките му вече се топяха.