– Не – промърмори Пауло. – Isto е imposivel.
Включи разнебитения триизмерен принтер и зачака нетърпеливо, докато необработената информация се прехвърляше в машината. Скоро бараката се изпълни с топлата восъчна миризма на топяща се пластмаса, докато редовете пулсиращи лазери се залавяха за работа. Сантиметър по сантиметър подсиленият пластмасов лист се надигаше от плоското гнездо на принтера. Секундите се нижеха и безформената мътилка придобиваше формата на триизмерна топографска карта.
Изстиващата бяла пластмаса се превръщаше в детайлни очертания на покрова на джунглата, ала някой спокойно би могъл да я оприличи на леха с карфиол.
Докато навиваше и запалваше поредната пура, Пауло се постара да не поглежда новия свят, изникващ бавно от безформеното тресавище. Всеки слой се втвърдяваше за частици от секундата, оформяйки мащабен модел на джунглата. Пауло изсумтя отново, изпука едно по едно кокалчетата на пръстите си и втренчи невиждащ взор, всмуквайки от пурата.
В редките случаи, когато "Марвин" подаваше по-ниска от осемдесетпроцентова вероятност за класификация, от Пауло се очакваше да вземе окончателното решение. Извършваше го, като прибягваше до старателно отработен метод, напълно непостижим за машината – тактилното си чувство.
Тактилното усещане е най-древното умение на всеки жив организъм. Човешкото тяло е покрито почти изцяло с рецептори за допир. Невронните мрежи, свързващи соматосензорната система, се припокриват с множество други зони за усет по начини, които са както непознати, така и неизучени. Особено чувствителни са регионите около устните с безбройните си микрорецептори, а също езикът, ходилата и най-вече върховете на пръстите.
Това беше преимуществото на Пауло – една зона, в която човекът изпреварваше машината.
С притворени очи той започна своя статичен контакт, опрял лекичко осем от пръстите си върху моделираната повърхност. Пръстите му постепенно и внимателно увеличаваха натиска, докато определят началната равнина. А след това се плъзнаха настрани, към безупречно възпроизведения горски покрив на джунглата.
При умело използване кожните рецептори спокойно могат да се съревновават и дори да надхвърлят чувствителността на човешкото зрение. Всеки инч от пластмасовия макет съответстваше приблизително на сто ярда от истинския терен, създавайки контур, който можеше да бъде проследен само чрез трансдермално пространствено възпроизводство, далеч надхвърлящо анализа на всяко компютърно изображение, независимо колко умна е машината.
Пауло можеше да прокара пръсти по покрива на джунглата и да усети дали некласифицираният информационен артефакт е от брутално машинно изсичане на гора с цел направа на тайно летище или само невинно речно корито.
Затворил очи, със забучена в ъгъла на устните пура, Пауло се прегърби, вдигнал лице към тавана. Протегнатите му ръце се плъзгаха лекичко по повърхността на джунглата сякаш някакъв сляп бог докосваше лицето на планетата.
Когато търсещите му пръсти стигнаха до твърдите, неестествени линии на… онова нещо, Пауло Араня преглътна мъчително един зараждащ се в гърлото му стон. Каквото и да беше това, то наистина съществуваше. Край него нямаше пътища. Никакви признаци за строителство. Съществуваше и същевременно беше невъзможно – съвсем само и едновременно колосално по размери сред първичната гора. Въпреки това бе толкова реално, колкото да докосне собственото си лице.
Нещото в джунглата се издигаше поне на трийсет метра над пущинака, продълговато и леко извито, наподобяващо барикада. То опорочаваше свещената девственост на дъждовната гора, която се простираше недокосната на хиляди мили наоколо. Сякаш се беше появило отникъде.
Пауло усети някакво странно скупчване по периферията на артефакта. Беше с консистенция на смърт – хиляди съборени или болни дървета. Артефактът бе като заразна болест, замърсяваща всичко наоколо.
В първия миг Пауло си помисли дали да не обяви тревога по старичката късовълнова фунайска радиостанция в другия край на бюрото. Плъзна поглед по сребристите уреди, заслушан в равномерното бръмчене на генератора отвън – той осигуряваше постоянния поток електричество, необходим за да се свърже тази изолирана колиба с външния свят.
Оттласна се рязко назад и зашари с пръсти под бюрото, докато напипа малката визитна картичка, залепена от долната страна. На нея бе записан телефонният номер на един млад американец, който наскоро се бе свързал с Пауло.
Непознатият се бе представил за бизнесмен и бе обяснил, че неотдавна в джунглата е паднал китайски самолет. Компанията му била готова да заплати солидна сума за информация по въпроса. Пауло бе предположил (и още предполагаше), че американецът търси останки от разбилия се самолет, макар да не се бе изразил точно така. Вместо това мъжът просто го бе помолил да съобщава за "всякакви странни неща".