Стърн остави слушалката. Отиде до стъклената врата на кабинета и тя се разтвори широко. В залата се възцари мълчание, всички погледи бяха вперени в него. Стърн кимна на най-близкия оператор и заговори с равен, спокоен глас:
– Ще помоля за още една чаша кафе. – Закрачи из помещението, като разтъркваше уморено слепоочия. Когато стигна командния пулт, добави още нещо, сякаш едва сега си бе спомнил: – Да, и предполагам, че ще трябва да говоря с президента. Колкото се може по-бързо.
ОСТА Z
Тримата оцелели седяха заедно в централната зала, заслушани в свистенето на вятъра горе. Гледката на яркоосветения отвор в тавана и издигащата се през него кула не бяха станали нито на йота по-малко чудни.
Стоун си даваше сметка, че ако скоро не настъпи някаква съществена промяна, това ще е последната гледка в живота му.
Все повече имаше усещането, че се намира в гробница. След щателно претърсване не откриха нищо друго освен друга полузавършена шахта – шестостенен тунел, прокопан под наклон спрямо стената, през който най-вероятно бяха доставяни припаси. Тунелът бе твърде тесен, за да се промъкнат през него. Но Стоун предполагаше, че в края на краищата ще им се наложи да опитат.
Шансовете им за оцеляване ставаха все по-малки.
Стоун и Ведала най-сетне бяха открили как функционира съоръжението. Идеята за космически асансьор не беше нова – бе предложена за първи път през 1895 от руския учен Константин Циолковски. Оттогава десетки учени бяха потвърдили, че съоръжението е напълно оправдано от научна гледна точка, ала трудно осъществимо на този етап поради липсата на принципно нови строителни материали.
И най-важното, въжето трябваше да е невероятно здраво и гъвкаво, всяка отделна нишка трябваше да издържа на сила от над 150 гигапаскала. Самата контратежест би трябвало да съдържа стотици тонове маса и да бъде разположена отвъд геостационарна орбита. И накрая, на земния екватор трябваше да се построи висока над километър компресионна кула.
Това бяха всички необходими изисквания, или трябваше да бъдат.
Въоръжена с данните от обратния анализ на щама "Андромеда", Клайн бе отгледала наземна компресионна кула и я бе завързала за единствената голяма контратежест на разположение на човечеството – Международната космическа станция. В момента станцията набираше скорост малко над геостационарна орбита. Дистанцията от над двайсет хиляди мили бе значителна, но наскоро изстреляни комуникационни сателити я достигаха рутинно в рамките на часове.
Клайн бе конструирала кула, въже и контратежест – оставяйки един последен компонент.
Площадката в средата на помещението бе роботизиран подемник – товарна платформа, която можеше да се изкатери по дългото много километри въже. Издигаше се с помощта на едно съвсем просто устройство, наподобяващо два въртящи се шипа. При своето завъртане шиповете притискаха лентата и придърпваха платформата нагоре. Електрическият мотор се задвижваше през електропроводимия материал на самото въже.
Простичка и елегантна конструкция.
Предназначението на бента бе както да подсигурява водноелектрическа енергия за асансьора, така и да създаде езеро, върху което да плува наземната станция, осигурявайки на цялото съоръжение известно движение. По такъв начин въжето можеше да маневрира между потенциални отломки или пречки на орбитата.
Ала това, че бяха разкрили предназначението на аномалията, с нищо не можеше да помогне за тяхното спасяване.
Известно време Тупа се забавлява да скача между дървените палети, натоварени със сандъци и пристегнати с въжета. Момчето очевидно схващаше доста бързо и проявяваше неукротимо любопитство. Съвсем скоро капаците на всички сандъци бяха вдигнати. Вътре обаче нямаше нито вода, нито храна. Само строителни материали и инструменти за завършването на асансьора.
Един от сандъците обаче накара момчето да извика от изненада.
Стоун дотича, надзърна вътре и видя собственото си изображение, отразено в златисто лицево стъкло. Това беше прилежно сгънат скафандър. Стоун хвърли капака на сандъка на земята и установи, че вътре има комплект от два скафандъра, един голям и един малък. Снежнобелите космически облекла бяха положени върху стиропорени топчета и изглеждаха като възпълни деца, потопени в сняг.
– Тези не са от рутинния тип – отбеляза Ведала. – Клайн вероятно е използвала връзките си в НАСА, за да сложи ръка на прототипи. От серията Z.
Ведала посочи емблемата на рамото на единия скафандър. Там ясно се виждаше маркировката "Z-З". След като го разгледаха внимателно, установиха, че скафандърът е по-малък и по-тънък от традиционните обемисти скафандри за "извънкорабна дейност", известни като EMU. Горната част се състоеше от твърда обвивка, която се отваряше отзад, за да може човек да се пъхне вътре. Изработеният от свръхмодерни композитни материали и кевларова ортотъкан скафандър бе толкова лек, че Стоун го вдигаше с една ръка.