Към скафандрите бяха приложени разнообразни принадлежности от стандартното оборудване на НАСА, между които малка колекция от "куки с въжета" – модифицирани карабини, използвани от астронавтите да се прикачват за различни части на МКС по време на извън корабната дейност.
Тази астронавтска екипировка изглеждаше почти нелепо насред джунглата на Амазонка, ала, от друга страна, правеше по-обяснимо и реално съществуването на това подземно помещение.
Стоун и Ведала седяха обезсърчено на пода. Бяха подредили пред тях всичко, с което разполагаха. Последните им припаси включваха няколко военни дажби, мях с вода от припасите на Ведала, резервни батерии и "мъртвия" дрон. Най-обезнадеждаващ бе сателитният телефон. Отворът на тавана бе твърде тесен, за да могат да установят връзка. Без ясна видимост с голяма част от небосвода телефонът бе само безполезна черна кутия.
– Мисля, че ако пием речна вода от долната шахта, ще можем да оцелеем поне седмица. Но перспективата не е добра – каза навъсено Ведала. – Предполагам, че Стърн или някой друг ще се опита да унищожи аномалията преди това.
– Какво би могъл да използва? – попита Стоун.
– Вероятно няма да е ядрен взрив. Този урок вече са го научили. По-скоро ще са конвенционални експлозиви. Или напалм.
Стоун въздъхна и зарея поглед нагоре. Представи си как през отвора бликва водопад от течен огън. Изведнъж погледът му застина.
Той премигна няколко пъти и сложи длан на челото си.
– Почакай. Почакай малко. Въжето предава ток на платформата, нали?
– Точно така.
– Тогава би трябвало да провежда и радиосигнали. Седим тук до най-голямата в целия свят…
– Антена! – възкликна Ведала и скочи на крака. – Как може да съм толкова тъпа?
Още от самото начало на експедицията сателитното радио бе тежест в ръцете на Ведала. Сега, притиснала го нежно в скута си, тя свърза външната антена с една тънка жица. Стоун вече бе увил другия край на жицата около контактния пункт на платформата. Поне на теория в този момент телефонът би трябвало да функционира нормално. Ала въпреки това тя затаи дъх, докато го включваше.
Малкото синкаво екранче премигна и върху него се заредиха цифри.
Опитваха се да се свържат със сателитното съзвездие на "Иридий", разположено в полярна орбита над южноамериканския континент.
Цифрите трепнаха и изчезнаха.
– Е, поне си заслужаваше да опитаме…
Стоун бе прекъснат от познатия сигнал за установена връзка. От слушалката долетяха характерни звуци – писукания и прещраквания.
– Тук НОРТКОМ, обадете се – каза нечий глас. – "Горски пожар", това вие ли сте?
Ведала вдигна телефона.
– Генерал Стърн, тук е полевата група. Радвам се да чуя познат глас.
– Прието – отвърна Стърн. – Чувството е взаимно. Какво е положението при вас?
– Вчера навлязохме в аномалията. Основната структура представлява водноелектрическа станция. Втората постройка е космически асансьор, но съм сигурна, че вече го знаете. По време на експедицията към нас се присъедини момче от местно племе…
Ведала спря и преглътна.
– Аз, доктор Джеймс Стоун и момчето сме единствените оцелели от експедицията. В момента се намираме в подножието на асансьора.
Възцари се тишина, за около петнайсет секунди, докато Стърн осмисляше чутото.
– Намирате се в подножието на кулата?
– Точно така.
– Съжалявам да чуя за вашите загуби – продължи Стърн. – При нас настъпиха големи промени в тактическата обстановка. Чували ли сте се с Клайн?
– Предполагаме, че Клайн има вина за жертвите. Тя е осъществила успешно обратно инженерство и е използвала щама "Андромеда", за да построи тази аномалия. Може да се каже, че води свой собствен кръстоносен поход.
– Съгласен съм с вас, но нямаме контрол над ситуацията. Вашите инструкции са да стоите там и да чакате евакуация. Инсталацията е собственост на Съединените щати. Цената ѝ не може да бъде определена.
Ведала погледна втрещено телефона. Стоун го взе внимателно от ръката ѝ. В ума му вече се зараждаше една теория и сега вече придобиваше готов вид.
Трябваше му само доказателство в нейна подкрепа.