– Ударението пада върху "пълния", докторе – каза Стоун. – Капацитетът на асансьора е пропорционален на отдалечеността на контратежестта отвъд геостационарна орбита. Стърн каза, че МКС е на двайсет и пет хиляди мили височина, значи може да носи известна тежест.
– Въпросът е колко?
– Не зная точно. Но ще бъде съотношение между тежестта на асансьора срещу контратежестта. Ако МКС тежи петстотин тона и се намира на геостационарна… бих дал един процент, може би половината от това. Около два и половина тона.
Ведала огледа платформата и поклати глава.
– В такъв случай няма да се получи. Само моторите тежат един тон. А с металната платформа, въртящия механизъм и инфраструктурата… става далеч над границата.
– Права си – отвърна Стоун, наведе се над сандъка и започна да рови в него. – Освен ако не се отървем от някои неща.
– Ще трябва да я разфасоваме до метален мостик и моторите – заяви Ведала, оглеждайки подемника. – Няма да има място за животоподдържаща система. Вакуумът ще ни убие, ако преди това не го направи студът.
Стоун я гледаше напрегнато, опитваше се да прецени реакцията ѝ. Беше стиснал под мишница сферичния бял шлем. С другата си ръка бе измъкнал скафандъра от серия Z и по пода се търкаляха стиропорени топчета.
– За щастие разполагаме с два космически скафандъра – каза той.
– Не – отвърна Ведала, разглеждайки костюма.
– Боя се, че да – заяви Стоун.
На брадясалото му лице трептеше слаба усмивка. Той се наведе над скафандъра и почна да го почиства.
– Не може да разчитаме на солидна изолация – продължи да обяснява, – но ще сме на топло и ще можем да дишаме. Колкото по-бързо се движим, толкова по-добре, тъй като ще трябва да прекосим Ваналъновия радиационен пояс.
Ведала вдигна очи и го изгледа въпросително, сякаш го питаше дали говори сериозно. Но той бе съвсем сериозен.
После и на нейното лице изгря усмивка. Вълнението на Стоун беше заразно. Докато разглеждаше шлема, в стомаха ѝ запърхаха крилете на тръпката.
– Това е осъществимо, нали? – попита тя.
– От техническа гледна точка напълно осъществимо. Безумие е, но осъществимо безумие.
– Това трябва да е достатъчно – Ведала сложи ръка на рамото му. – Доктор Стоун, ние двамата сме последните оцелели от проекта "Горски пожар". Да отидем горе и да завършим мисията.
Докато Ведала включваше контролното табло, Стоун почна да избутва сандъците от платформата, а Тупа се забавляваше да се навърта отдолу и да избягва на косъм сблъсъка с всеки от тях. След като почисти платформата, Стоун запали оксижена, който бе открил в сандъка с инструменти, и си сложи защитни очила.
Време беше да се премахне ненужното.
С няколко точни разреза Стоун успя да отдели ненужната част от инсталацията. Над платформата се изви синкав дим, под нея започнаха да се трупат отрязани железа. Стоун внимаваше да не повреди моторите и централната инфраструктура, но на всички останали места бе безкомпромисно ефикасен.
Докато работеше, се питаше какво ли ще открият на другия край на въжето. Надяваше се, че ще е импровизиран товарен док. Ако още не беше монтиран, вероятно щяха да се понесат право нагоре към гибелта си – един сблъсък с МКС със сигурност щеше да ги погуби, както и Клайн и останалите астронавти на борда. А можеха да се задушат в скафандрите си, докато търсят начин да влязат.
Това беше риск, който трябваше да поемат.
Лентата над горния край на кулата продължаваше да издава своите странни, подобни на песен звуци.
– Какъв може да е този звук? – попита Стоун.
– Вероятно идва от постоянния ѝ растеж – отвърна Ведала. – Най-близкият аналог, в нанотехничен план, биха били птичите кости. Наистина е удивително. Костите им по естествен път трупат калций там, където натоварването е най-голямо. Това ги държи леки и силни. Предполагам, че андромедовият материал прави същото. Самовъзпроизвеждане на местата, където напрежението заплашва да ги разкъса. По принцип това трябва да е в центъра на въжето. Лентата започва да вибрира, когато микрочастиците се самовъзпроизвеждат под максимален опън. Всъщност чуваме звук от най-дългата съществуваща някога струна на китара.
Накрая решиха да махнат и тежкия метален кожух на двигателя. Платформата бе редуцирана до повдигачния механизъм с въртящите се шипове, оголения електрически мотор и тясната площадка на металната решетка.
Ведала вече бе изучила всички функции на пулта за управление. Оказа се доста лесен. Ръчка за включване на мощността на повдигана и бутон за изстрелване на платформата нагоре към МКС. Ведала предполагаше, че Клайн нарочно е търсила подобно опростяване, за да може с него да борави всеки лаик.