И смяташе да изпробва своята теория.
Тупа се намуси, когато видя, че Стоун и Ведала се готвят да облекат скафандрите. Стоун забеляза това, клекна до момчето и поклати натъжено глава.
– Съжалявам, Тупа. – Опитваше се да поясни думите си с жестове. – Нямаме детски скафандри. Няма… броня.
Тупа извърна ядосано глава.
Стоун сложи ръка на рамото му и продължи да жестикулира.
– Тупа, ще се върна. Ще те намеря. Обещавам ти.
Но без дрона преводач Стоун не питаеше надежда, че момчето ще схване смисъла на думите му. То не го поглеждаше, скрило очи под надвисналия си перчем. Беше изплашено и тъжно, но се опитваше да не го показва.
Стоун се надигна.
– Обещавам – повтори.
– Но ще ни трябва помощта ти – намеси се Ведала и посочи таблото. Заговори бавно, като също си помагаше с ръце. – Искаш ли да натискаш копчета?
Тупа погледна светещото табло и на лицето му се изписа оживление.
– Копчета? – повтори той.
– Да – каза Ведала. – Но много, много внимателно.
НАПРАВЛЕНИЕ: МКС
След половин час двамата учени бяха херметически изолирани в новите скафандри Z и се бяха разположили върху тясната платформа, обикаляща в кръг повдигача, с провесени от ръба крака като деца, седнали на люлка. Бяха се завързали за металната скара с импровизирани обезопасителни колани, съчленени от въжета и куки и прокарани през карабините на скафандрите.
Стоун усещаше равномерното бръмчене на мотора, което караше цялото му тяло да вибрира. Отвътре шлемът бе достатъчно просторен, а лицевото стъкло – безупречно чисто. В металната яка, където шлемът се свързваше със скафандъра, имаше вграден предавател и двамата с Ведала можеха да разговарят по вътрешен канал, избран от монтирания на гърдите пулт.
Засега Стоун избягваше да говори, тъй като полагаше усилия да задържи в стомаха си храната, която току-що бе изял.
Помисли си, че вероятно така се чувстват астронавтите, докато чакат ракетата да стартира – готови да рискуват живота си и жадуващи да стигнат звездите. Ведала го стисна за ръката и той извърна глава и я погледна. Тя му се усмихваше, но ѝ личеше, че е изплашена. Изведнъж Стоун си помисли колко е малка и храбра.
– Готов ли си? – попита тя и той чу гласа ѝ по радиото.
– Готов съм – отвърна Стоун и на свой ред я стисна за ръката.
Ведала кимна, обърна се към Тупа и вдигна палец.
По време на упражненията Тупа се бе научил да натиска правилните копчета. Ръчката вече бе нагласена на нужните скорости – по-бавна за издигане в атмосферата и достигаща максимум в лишения от триене вакуум на космоса.
– Ще го направим – заяви Ведала, когато платформата потрепери. – Наистина ще го направим…
Платформата се стрелна нагоре.
Двата въртящи се шипа набраха скорост с шеметна бързина, притиснати от двете страни на кулата. Стоун още не си бе поел дъх, когато лицето на Тупа се смали под тях и после изчезна.
С раздиращо червата ускорение платформата се понесе право нагоре покрай кулата. През първите пет секунди ускоряваха със смазващите пет g и гладките вътрешни стени на шахтата изглеждаха като настилка на магистрала, само на ръка разстояние. Когато стигнаха горния край на кулата, платформата се разлюля, докато повдигачният механизъм се захващаше за тънкото въже.
После платформата внезапно се озова на ярка слънчева светлина.
Ведала и Стоун премигнаха изненадано, напуснали мрака, за да се озоват насред ослепително сияние от зелена и синя светлина. За един кратък миг мярнаха разпрострялото се под тях езеро, неподвижно и загадъчно. След това то бе изместено от изумруденозелената джунгла под сияещото ясно синьо небе.
Вятърът ги удари като невидим парен чук.
Скафандрите Z-3 не бяха напълно аеродинамични, а платформата вече бе набрала ужасяваща скорост. Озоваха се сред смазващи по сила и оглушителни по звук турбуленции, които ги оставиха парализирани и смълчани.
Стиснал с ръкавици металната решетка и затаил дъх, Стоун усещаше тресящата се платформа с гърба и краката си. От влажния въздух по лицевото стъкло се стичаха струйки кондензирана влага. Усещаше как слънчевата топлина прониква през тъканта на скафандъра, а също и тръбичките с охладителна течност, обхващащи като паяжина костюма отвътре.
Вдигна поглед нагоре.
Тънката като нишка лента изчезваше в смайващия безкрай. Беше извита с около пет градуса надясно и Стоун осъзна, че това е в резултат от Кориолисовия ефект на въртящата се планета. Когато погледна отново надолу, за миг мярна канала с кална вода, влизаща под бента. Но съвсем скоро каналът се превърна в тънка вада. След секунди огромният масив на аномалията се смали до черна точка долу.