Лишен от напътствия и разпоредби, световният бюрократичен апарат беше заварен напълно неподготвен. Този скок в бъдещето се бе случил прекалено бързо. В действителност нито една нация не бе готова да дръпне спусъка.
Въпреки цялата шумотевица и объркване не се случи нищо.
Въоръжените със смъртоносни оръжия изтребители се стрелкаха в облаците под тях и ревът на мощните им машини утихваше, ала ударните им вълни още дълго продължаваха да карат лентата да се тресе. Почти невидимите хищници оголваха остри зъби един срещу друг, но не смееха да нанасят удари.
Сега опасността дебнеше отгоре, а не под тях.
С изчезване на атмосферата се бе възцарила зловеща тишина. Вече нямаше въздух, който да предава звука. Ревът на вятъра бе утихнал. Стоун и Ведала по-скоро усещаха, отколкото чуваха приглушената песен на лентата и бръмченето на електрическите мотори, издигащи ги до невъобразима височина.
Земята далеч под тях се бе преобразила в абстрактна рисунка, твърде далече и твърде красива, за да внушава страх.
Ведала вдигна глава и ахна, когато видя хоризонта. Бяха изминали едва шест минути, време, недостатъчно дори да успокои дишането си заради ужасното чувство на стягане в стомаха, породено от мощното ускорение. Земната извивка вече се виждаше в мъгляви сенки от синкаво и бяло. Платформата бе преминала озоновия слой и бе навлязла в мезосферата, на много мили над височините, където можеха да се появят шпионски самолети и метеорологични балони.
Едва сега, сред мрака и тишината, двамата осъзнаха, че оставят далеч под себе си планетата и нейните обитатели.
– Удивително – промълви Стоун. – Невероятна красота.
Последните двама оцелели от наземния екип гледаха с благоговение света такъв, какъвто никога не го бяха виждали – безкрайната шир на блещукащия океан, гънките на планините и ослепително яркия хоризонт, където цветове и красота избледняваха в студената черна пустош на открития космос.
– Наистина е красиво – каза Ведала. – Седем милиарда души живеят под този тънък атмосферен слой. Изглежда толкова крехък и немощен. И наистина е такъв.
Изминаха още няколко минути на възторжено съзерцание преди да се върнат към непосредствените задачи.
– Смяташ ли, че ще можем да накараме Клайн да се осъзнае? – попита Стоун. – Би ли могла да спре това, което е започнала?
– Не. Стореното сторено.
– Как тогава ще оправим всичко това?
– Няма да можем, Джеймс. Щамът "Андромеда" е като нефтен разлив. Случи ли се, не можеш да го спреш. Можем само да се опитаме да го ограничим. Да не му позволим да се разпространи.
Разговорът им бе прекъснат от внезапно ускорение.
Земната атмосфера бе останала назад, заедно с гравитационното притегляне. В главата на Стоун нахлу кръв, лицето му се поду, синусите му се запушиха. Когато втренчи поглед в лентата над тях, ориентацията му се промени. Сега му се струваше, че падат нагоре от Земята.
В микрогравитацията бе изгубил чувството за горе и долу.
Без атмосфера, която да създава триене, платформата бе достигнала скорост от над 7500 мили в час. Единственият признак за високата скорост бе постоянната вибрация. Отначало не се виждаха звезди, тъй като ги засенчваше отражението на слънцето в Тихия океан. Но скоро в небето изникнаха безброй ярки точици – комбинираният ефект от трилиони други слънчеви системи, обагрени в червено близо до хоризонта и синкави там, където бе разположена бледата паяжина на Млечния път.
След малко повече от три часа учените бяха станали мълчаливи свидетели на суровата красота на вселената.
Рязкото дръпване бе единственият признак, че платформата снижава скорост, доближавайки своята цел. Пътешествието ги бе отвело до височина двайсет и пет хиляди мили. Отгоре вече се виждаше тъмният силует на Международната космическа станция, а планетата под тях се бе смалила до синкаво мраморно топче.
– Виждаш ли я? – попита Стоун.
В гласа му се долавяше уплаха, въпреки статичния шум.
МКС бе изградена от съединени цилиндрични модули, зигзагообразни ферми и огромни площи от изящно разпънати слънчеви колектори. Беше увиснала в мрака и потънала в мълчание. С приближаването си видяха кратки изблици на газ от модула "Прогрес" – огромната инсталация продължаваше да се отдалечава от планетата.
– Да – потвърди Ведала. – И май пристигаме тъкмо навреме.
Долната част на лабораторния модул на "Горски пожар" изглеждаше сякаш е разпорена от гигантски нокът. Лентата изчезваше вътре в модула, образувайки нещо като импровизиран док. В ярката светлина на вакуума Ведала и Стоун можеха да разгледат петното върху модула, което бе придобило влажен виолетов оттенък. Продължаваше да кипи и да помръдва, сякаш под повърхността му се спотайваха паразитни червеи.