Светлинните панели на шлемовете им хвърляха отблясъци из мъгливия сумрак, докато двамата се носеха към центъра на възел "Юнити". От лявата им страна възел "Транквилити" беше пуст и илюминаторите на купола му бяха затворени. Оставаше само един възможен изход, водещ към предната част на станцията – американската лаборатория "Дестини" и модулите отвъд нея.
Стоун чукна с пръст по шлема си и каза:
– Да не сваляме скафандрите. За по-сигурно.
Ведала кимна, стиснала с ръкавица синята дръжка над люка. За миг остана там, сякаш си поемаше дъх.
Лабораторията "Дестини", по принцип използвана от американски и канадски астронавти, беше претъпкана със снаряжение за многото текущи експерименти. Сега те всички бяха изоставени и из въздуха се носеше облак детрит. След като огледаха мрачната вътрешност, двамата вдигнаха очи отвъд нея, към модул "Хармъни", но не откриха нищо интересно в него, нито в съседните японска и европейска научни лаборатории.
Не работеха нито компютрите, нито системите за връзка.
Стоун и Ведала се върнаха в модул "Юнити" и се спогледаха. Клайн трябваше да е под тях, в модул "Леонардо". Модулът бе свързан пряко с лабораторията "Горски пожар". Бяха видели как изглежда лабораторията отвън и си даваха сметка за риска от заразяване.
Не беше ясно дали Клайн е в течение на това.
Стоун и Ведала доближиха предпазливо овалния люк, водещ "надолу", към модул "Леонардо". През тъмното стъкло на люка не се виждаше нищо.
Време беше да се изправят лице в лице със Софи Клайн.
Като използваха таблата на гърдите си, Ведала и Стоун пренастроиха предавателите си на локалната вълна на станцията. Известно време се вслушваха, но не се чуваше нищо.
– Доктор Клайн? – каза високо Ведала. – Тук ли сте?
Стоун забеляза сферичния корпус на малката камера, монтирана над люка. Гледа я замислено известно време. Накрая кимна на Ведала и улови ръчката за отваряне на люка. Би трябвало да го отвори веднага, тъй като нямаше начин Клайн да го залости отвътре, без да повреди заключващия механизъм и да попадне в собствената си клопка. Но още щом постави ръка върху металната ръчка чу прашене от радиосмущения в шлема си, спря и погледна Ведала.
По израза на лицето ѝ разбра, че тя също го чува.
– Доктор Клайн? – повтори Ведала в микрофона. – Чувате ли ме? Говори Ниди Ведала, ръководител на полевата група на "Горски пожар" и ваш пряк началник. Нареждам ви да се отдръпнете назад.
В слушалките на шлема Стоун долови странно шумолене. То извика в съзнанието му картина на вдигнат от вятъра пустинен пясък, сипещ се върху безкрайни дюни. Стоун неволно потрепери.
После се чу глас – леко заваленият говор на доктор Софи Клайн, но този път звучащ вътре в шлема.
– Доктор Ведала и доктор Стоун – каза Клайн. – Поздравления. Току-що станахте част от историята. Първите човешки същества, използвали космически асансьор. Първите от много.
– Стига, Софи. Не е ли време да престанеш? – каза Ведала. – Или вече си изгубила контрола върху това, което започна?
– Въпросът е не дали мога да го спра, а искам ли да го направя? И отговорът е не.
– Доктор Клайн – обади се Стоун. – Запознат съм с теорията ви за щама "Андромеда". Вие сте много умна жена, но се заблуждавате дълбоко.
Известно време не последва отговор.
– Джейми, позволи ми да ти разкажа една история – каза Клайн след малко. – Някога имало едно градче, Пидмънт. Малко градче, в което живели добри хорица. Те си помагали. Отглеждали деца. Но един ден нещо паднало от звездите. В този ден добрите хора на Пидмънт измрели, защото кръвта се съсирила във вените им. Или се самоубили, някои дори извършили убийства. Удавили се. Застреляли се. Прерязали си вените. Знаеш ли, Джейми, че някои от тези хора даже оставили малките си деца да издъхнат навън?
Лицето на Стоун бе пребледняло зад стъклото, погледът му бе втренчен в люка. На долната му челюст потрепваше мускулче.
– Никой не ме е наричал Джейми откакто бях момче.
– Поинтересувах се за теб – обясни Клайн. – Аз зная… че това нещо, което е паднало на Земята, е сложен инструмент, предназначен да еволюира в множество форми, всички с една-единствена цел – да откриват живот и да го задържат на планетарната повърхност, завинаги. Щамът "Андромеда" е дебнел в нашата атмосфера от хилядолетия. Засечен е навсякъде из нашата слънчева система, където очаква появата на живот. Веднага щом сме го свалили на Земята той е унищожил всичко, с което е влязъл в контакт. Кръвта на тези хора е активирала щама да еволюира. Той знае, че сме тук, и се опитва да ни попречи да достигнем космоса. Бяха необходими петдесет години, преди един човек да разбере как може да управлява това извънземно оръдие. И това съм аз.