Очите на Стоун се напълниха със сълзи. Той преглътна мъчително и направи опит да се успокои. После заговори, малко припряно, но с нарастваща увереност.
– Софи, съжалявам, но ти грешиш. Пластифаговата мутация на "Андромеда" не е преграда, която да ни задържи долу. Целта на щама не е да открива живот, а да намира разумен живот. Ти си мислела, че си го подложила на успешно обратно инженерство, но в действителност си била подложена на изпит. Взела си го успешно и сега си задействала нещо друго… нова еволюция.
Откъм слушалките долетя звук, подобен на хлипане. Стоун продължи:
– Инхибиторът на Ведала ме накара да се замисля над това. Щамовете на "Андромеда" се игнорират помежду си, защото са стъпала на стълба, водеща към определена цел. Не зная защо "Андромеда" търси разумен живот или в какво се е превърнала сега. Но ако не спрем тази верижна реакция, ще се наложи да открием отговора. – Стоун си пое дъх и продължи с омекнал глас: – Мисля, че разбираш… това нещо нарани и двама ни. Не е необходимо да му прощаваме, а да погледнем обективно на него. Помогни ни, Софи. Вече не можем да спрем това, което се случва. Но може би бихме могли да го изолираме.
В продължение на трийсетина секунди в слушалките се чуваше само статичен шум. Изглежда, Клайн наистина обмисляше внимателно думите на Стоун. Накрая над равномерния шум отново се чу тихият ѝ глас:
– Това е последно предупреждение – каза тя. – Не отваряйте тази врата. Ще е много опасно за вас… и за останалите астронавти на борда на станцията.
Стоун наведе обезсърчено глава. После се обърна към Ведала и кимна. Стиснала устни, Ведала бе твърдо решена да си върне контрола над мисията.
– Доктор Клайн, боя се, че повече не можем да се доверяваме на вашата преценка – каза тя. – Оттук нататък смятайте, че сте поставена под арест. Влизаме веднага.
СЪЕДИНЕНИ
Стоун дръпна рязко и отвори шлюза. От мрака се протегнаха виещи се димни пипала.
Стоун и Ведала се вмъкнаха в прохода. Външните им светлини пратиха снопове светлина напред, но не осветиха почти нищо.
Модулът "Леонардо" имаше обем от четиристотин кубически метра в цилиндрична форма, съвпадаща точно с товарния отсек на совалката "Дискавъри", с която бе доставен. Вътрешните му стени бяха плоски, изработени от метални листове и със заоблени гърбове, които бяха натъкмени в цилиндричния модул като четири парчета на баница. Върху снежнобелите стени бяха монтирани шкафове и сини ръкохватки. На отсрещната стена блестеше екранът на компютър. Нямаше илюминатори. Това беше чисто функционален, утилитаристичен складов модул, преоборудван от Клайн в дистанционна работна станция.
Но днес нещо се бе объркало много сериозно. Вътрешността бе изпълнена със злокобни виещи се пластове пушек. Гладките стени бяха оцапани със сажди.
Стоун забеляза, че отсрещният край на модула е по-тъмен от останалата част – стената сякаш бе отлята от виолетово стъкло. Очевидно заразата се бе разпространила от биолабораторията "Горски пожар" в модула "Леонардо" направо през вакуума. Беше навлязла през корпуса и пълзеше по стената.
За щастие заразата бе започнала от далечния край на модула. Не беше достигнала люка и останалата част на МКС. Поне засега.
Но къде беше Софи Клайн?
Стоун усети, че нечии пръсти се впиват в бицепса му. Ведала се бе доближила до него и на лицето ѝ се четеше първичен страх. Стоун проследи погледа ѝ и зърна проблясък от края на света.
– О, Софи – произнесе той. – О, не.
Онова, което лежеше разпростряно върху отсрещната стена, все още наподобяваше Софи Клайн. Беше изтегната по гръб, затворила очи, със слушалки и микрофон, а русата ѝ коса бе разпиляна зад нея. Ръцете ѝ бяха в позата на разпятието. Краката ѝ не се виждаха – бяха погълнати частично, изчезнали в пулсиращите гънки на заразения метал.
Тя не помръдваше.
Стоун втренчи хипнотизиран поглед в изроденото тяло.
– Доктор Стоун, чуй ме – каза Ведала с глас, пресипнал от уплаха. – Доктор Клайн е заразена с еволюирал щам на "Андромеда". Има нужда от незабавна медицинска намеса. Трябва да ми помогнеш. – Видя, че Стоун не реагира на думите ѝ, сграбчи го за раменете и го завъртя. Чукна шлема си в неговия, чело в чело, и улови погледа му. – Доктор Стоун. Трябва да ми помогнеш!
– А, да – отвърна Стоун, който едва сега излезе от унеса си. – Разбира се. Но как?