Явно и други си бяха спомнили добрите стари времена, защото още в началото на плиоцена повечето прапарламентарни групи една по една започнаха да напускат пленарната зала, за да не се върнат никога там.
Бri2+м3 и роднините й, обаче останаха.
След като правуйчото не искаше и да чуе за мен, по някое време ми хрумна дали и аз да не тръгвам да ставам човек като Бri2+м3, но отвътре гласът на здравия разум сякаш ме питаше: „Струва ли си, бе, момче? Заради една жена?…“
Дълго не можех да се реша какво да направя. Но когато до мен стигна слуха, че на изхода на плиоцена седял Д(аr)n-1щin и с лозунга, че „трудът е създал човека“, на уста, раздавал на всички по една права лопата, решението ми беше окончателно. Оставах си маймуна. Завинаги.
Не ме разбирайте погрешно — обичах Бri2+м3. Обичам Бri2+м3. Може би ще я обичам през целия си живот… Но след като не мога да бъда щастлив в нейния свят, а тя — в моя, след като нямахме бъдеще, имаше ли смисъл да бъдем заедно? Ако тя се върнеше или аз отидех при нея, това означаваше единият от нас да заживее в едно чуждо нему общество, да спазва чужди закони. Може ли някой да бъде щастлив, ако бъде принуден да живее не така, както сам иска? Щом като собственият ти живот не ти принадлежи, то има ли смисъл от него?
И дори да си влюбен, да си влюбен до полуда, можеш ли да бъдеш щастлив в капана на такъв живот? Любовта е като птица, тя не може да лети и да пее в клетка. Нужна й е свобода. Нали щастието е тъкмо в свободата…
Не знаех накъде ще поеме току-що пръкналото се човечество, но плейстоценът надмина и най-мрачните ми очаквания. Мнозина от така наречените новатори се отцепиха от_ Д(аr)n-1щin_ и започнаха да се създават свои течения. Но поради липса на въображение (или какво?), решиха да действат с неговите методи. Обявиха, че еволюцията започвала от тях, те знаели, че техните пътища били правилни. Тогава нямаше кой да каже на братовчедите, че най-много трябва да се боиш от оня, който твърди, че знае всичко. Мисля, че единственият въпрос, за което всезнайковците нямат готов отговор е: Защо са толкова сигурни в правотата си. Наистина, ако някой вземе да им го зададе, могат да донесат вода от девет кладенеца, но в края на краищата основният довод е, че това и това е така, защото е невъзможно да не е така. Защото те са сигурни, че е тъкмо така. Ако пък се намери някой да се усъмни — значи е враг. Самият Д(аr)n-1щin също беше лидер от този сорт, но той беше първият, открил своята непогрешемост. Това му даваше уникалния шанс да анатемосва всички останали като еретици. В интерес на истината, като погледна хода на събитията, днес оцеля само неговият клон, но това все още не означава много. Все пак — аз също оцелях.
Но да се върна в плейстоцена — Д(аr)n-1щin и последователете му решиха да стават Homo erectus. Други пък се отвратиха от това. Например братовчедът Australopitecus от Канбера, известен с пословичното си женкарство, сметна идеята всички да се разхождат в ерекция и да са „хомо“ за твърде опасна. Той така се вживя в отричането й, че дори реши да се върне отново при нас. После пак хукна към хората… и пак тръгна обратно. Забързан напред-назад из еволюцията, той така и не успя да се ожени и да остави потомство.
На други пък им хрумна да стават гиганти и така главоломно се втурнаха да растат, че забравиха за пропорцията между телесната и мозъчната маса. Накрая от тях излезе само сбирщина безмозъчни дегенерати, на които еволюцията не заложи и пукната пара.
Но мегаломанията на една трета групичка надскочи и най-налудничавите халюцинации на най-вманиачения шизофреник. Отначало се обявиха за висша раса, а малко по-късно — за богове. Всъщност — като ги погледнеш, физиономията им по-скоро напомняше кучешка — издължена мутра, ниско, полегато чело, дълги, здрави зъби… Но тези песоглавци, настояваха, че именно това бил правилният череп. Дори един техен мислител в труда си „Меin Sinanthropica“, беше доказал, че песоглавството, виждате ли, било неоспоримо доказателство за божественост, като се бе позовал на явното словесно сходство на думите „dog“ и „god“.
За всеобщ ужас, пекинезите2 познаваха огъня. Малко остана да подпалят целия свят, но към края на плейстоцена техният фюрер им препоръча да изпият по една ампула цианкалий. Без мезе. Според него времената още не били за богове — трябвало да почакат до Третия райх, когато песоглавците отново щели да произлязат. Пак от низшите маймуни.
Изобщо — ако трябва да спомена всяка плейстоценска щуротия на моите братовчеди, ще трябва да разказвам поне до края на следващия ледников период. След разпускането на прапарламента се беше възцарил истински хаос. Едни основаха религиозни секти, други чакаха извънземни, трети прописаха съвременна поезия, четвърти създадоха поп-арта, пети пък му се възхищаваха. Разбира се — имаше и такива, които се отдадоха на политиката. Във всички случаи плейстоценът би бил истинска страна на чудесата за който и да е психиатър.