Преди някой да ме обвини за каквото и да е — категорично се разграничавам от всички тези ултралеви, десни, радикални, християндемократически и фундаментално ислямски приумици на роднините си. Аз съм си маймуна и единственото, което ме свързва с тях, е общият ни произход. Каквото и да са направили моите роднини — обърнете се към тях, мен не търсете!
Може би така добре си спомням плейстоцена, защото тогава моята Бri2+м3 най-много ми липсваше. Знаете ли колко е трудно в такава разнолика навалица да откриеш, човека, когото обичаш? Защото Бri2+м3 вече почти беше човек. Успях да я зърна чак към края на периода. Горката — беше седнала на входа на някаква пещера и тъжно гледаше към залязващото слънце. Изглеждаше много неандерталски.
Изправих се и започнах да се удрям в гърдите:
— Бri2+м3! Аз съм! Не ме ли помниш? Бri2+м3…
Тя не ми отговори. Обърна ми гръб и влезе в пещерата.
Бях толкова нещастен! Моето момиче дори не ме позна. Но защо, скъпа Бri2+м3? Нима беше щастлива сред студените, каменни стени на тази пещера? Едва ли — ти гледаше толкова тъжно към Слънцето! Може би, защото лъчите му не могат да пробият мрака на пещерата? Затова ли, скъпа Бri2+м3? Това ли бе твоето щастие? Това ли беше митичният прогрес, който Д(аr)n-1щin така щедро обещл на теб и твоите спътници? Не вярвам. Никога няма да повярвам. Не помниш ли как някога се люлеехме на опашките си, как се катерехме по дърветата, там — на свобода, където няма стени и мрак?
Холоценът сложи край на повечето от плейстоценските измишльотини на братовчедите, но мен повече ме радваше това, че започнах по-често да виждам Бri2+м3. Тя известно време бе наложница на някакъв римски патриций, но той я изгони, когато позастаря. По-късно Бri2+м3 стана предачка в една манифактура, но се отказа — разните оцветители за вълна й разядоха ръцете.
Видях те, скъпа Бri2+м3, когато беше станала манекен на известна модна къща. Защо, докато дефилираше, очите ти бяха същите, като при оня залез?
Надали те е трогнал моят поглед на влюбен маймун, но аз се радвам като дете на всяка възможност да те видя. Дори отдалеч. Стига ми те видя и веднъж на хиляда години. И на десет хиляди. И на милион. Само да си ти! А напоследък те виждам почти всеки ден. Какво да се прави — ирония на съдбата!
Ти беше директор на голяма фирма и нощем не можеше да спиш от тревоги за утрешния ден. Все ти се привиждаха кредитори, падане на цените, съдии-изпълнители…
Ти беше работничка в някаква фабрика, а твоят мъж ти взимаше заплатата, за да я пропие по стриптийз-барове.
Ти беше адвокат, чиито клиенти искаха невъзможното и те тормозеха с натяквания. Помня как до късно през нощта седеше зад бюрото си в тясната кантора и на светлината на настолната лампа гризеше законите, които ти и твоите събратя създадохте.
Беше учителка, която лекуваше разбитите си нерви с безброй успокоителни, таблетки, прахчета и каква ли не още химия.
Беше проститутка и всяка вечер се търкаляше с пияни мъжища, за да имаш пари да нахраниш децата си.
Беше инженер-технолог, но после те изхвърлиха на улицата, защото „тая работа не била за жени“.
Беше лекарка в някаква обществена поликлиника, но никой пациент не ти каза дори „благодаря“. Никога.
Ти беше всичко, Бri2+м3.
Намери ли щастието?
Защо тогава вечер плачеш, сгушила лице във възглавницата?
Но ти беше щастлива, Бri2+м3! Не си ли спомняш?
Чакам те, скъпа Бri2+м3. Аз съм си все тук — където ме изостави. Почесвам се, отвреме-навреме се прозявам и не спирам да се оглеждам за теб. Сутрин преглеждам вестниците. Не мога да се начудя — какво търсиш на всяка страница? Изрязвам снимките ти и ги редя на огледалото. Често ги гледам и си мисля за теб. Но друго си е когато те срещна. Все още се разтрепервам при всеки шум от стъпки, да не би ти да идваш отново при мен. Изправям се, удрям се в гърдите и те викам:
— Бri2+м3, аз съм, върни се!…
Някои казват, че историята се повтаряла. Не зная дали е истина, но ми се иска да вярвам. Залагам на това. Тази мисъл ми дава сили да те чакам. И ще те чакам. Докато съм жив.