Уилям Дийл
Еврика
Посвещавам книгата на
жена си Вирджиния, която от двайсет и пет
години определя доброто в живота ми.
Обичам те от все сърце
Блъскаме се, продължаваме нататък — лодки,
поели срещу течението,
а то отново и отново ни връща назад към миналото.
ПРОЛОГ
1945 г.
Ако си ченге, най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да работиш с човек като Скай Агаси. На това и на хубава жена, която да те обича. Мислех си и за двамата, докато лежах в болницата и гледах как морфинът се стича капка по капка в ръката ми. Първо се образуваше мъничко мехурче, после то се превръщаше лека-полека в капка, която тихо се търкулваше в тръбичката. Питах се колко ли време ще мине, докато капката се добере по вените ми до мозъка, когато в стаята влезе лекарят.
Казваше се Мийзъл — дребосък с будни очи и прошарена коса, падаше си веселяк, което при така стеклите се обстоятелства бе добре дошло. Спомнях си смътно, че съм го видял предната вечер, когато ме приеха в болницата в Лос Анджелис. Стискаше под мишница голям плик.
— Добро утро, сержант Банън — поздрави той. — Как сте?
— Изтръпнал съм целият.
— Чудесно. Ако това ви притеснява, повикайте сестрата — тя ще врътне кранчето и ще спре тая чудесия тук.
— Благодаря.
— Между другото, как ви е малкото име?
— Зий.
Той кимна.
Ето как стоят нещата, Зий. В Уолтър Рийд са се справили — левият ви крак, общо взето, е добре, наместили са костите и на десния. Глезенът още е в окаяно състояние, но когато му дойде времето, ще оправим и него. Добрата новина е, че сте попаднали точно на когото трябва, ще ви вдигна на крака, дори няма да куцате. Лошата новина е, че ще отнеме време.
— Добре…
— Към шест месеца. Какво ще кажете?
Не знаех какво да отвърна. Бях на легло от три месеца, още шест ми се струваше цяла вечност.
Лекарят не изчака да му отговоря. Извади от плика рентгенова снимка и я лепна върху стъклото на прозореца. Посочи костите на десния ми крак. Изглеждаше много по-добре в сравнение с първия път. Тогава костите приличаха на шепа разбъркани, начупени клечки за зъби. Пищялът беше натрошен най-малко на пет-шест места, глезенът бе обърнат наопаки.
Костите още наподобяваха клечки за зъби, но поне бяха прави и бяха прихванати с метални пирони. Ходилото изглеждаше така, сякаш е сложено допълнително.
— Предстоят ни още три операции. Една, за да наместим костта на пищяла, и още две за глезена. После още два — три месеца ще ви учим да ходите отново. В началото ще се клатушкате като пиян щърк.
— По-добре, отколкото да пълзя — отвърнах. Мийзъл кимна и грейна в усмивка.
— Добре понасяте изпитанията. Сега ако не друго, пак сте си в Калифорния. Имате ли роднини? Женен ли сте?
Поколебах се и рекох:
— Не, не съм.
— Посочили сте като най-близък Скай Агаси.
— Мой колега отпреди войната, когато бях ченге… Всъщност доста отдавна не поддържам връзка с него. Лекарят придърпа един стол и седна до мен.
— Прегледах картона ви, Зий. За мен е важно да знам как сте бил ранен.
— Бях в транспортни войски, докторе. Натъкнах се с джипа на пехотна мина.
— Останали сте да лежите под джипа с натрошени крака, но въпреки това сте обезвредили с базуката германски танк „Тигър“.
— Озовах се на неподходящо място в неподходящо време.
— Никой не раздава ордени „Сребърна звезда“ и медали „Алено сърце“ само за това, че сте се натъкнали на пехотинска мина. Вижте какво, лекувал съм много ранени войници. Знам, че който оцелее, изпитва чувство на вина. Колко бързо ще се възстановите, до голяма степен зависи от душевното ви състояние. Можете да разчитате на мен, но се нуждаете и от подкрепата на приятелите.
— Още не съм готов…
Замълчах — беше ми трудно да довърша изречението.
— Е, моето момче, героизмът не е нещо, което си избираш, или се раждаш герой, или не. Няма смисъл да се срамувате от него. Все ми е едно какво ще разправяте на другите, ако искате, им казвайте, че сте си счупили краката, докато сте карали ски в Алпите. Но имате нужда от подкрепа. Предстои ви да се възстановявате дълго и мъчително. Само това оставаше — да ми хлътнете в някоя депресия.
— Той се шляпна по коленете и се изправи. — Пък и грешите, ако смятате, че ще обременявате хората, които ви обичат. Ще ги обремените повече, ако не ги допускате до себе си.
— Докторе! — провикнах се аз, когато той се отправи към вратата.
— Да?
— Какъв ден сме днес?
— Десети август.
— Майко мила, изгубил съм всякаква представа за времето. Последното, което помня, е как ме качиха на влака. Кога ли беше… сигурно преди половин месец. От морфина е.