— Свършиха ми парите — поясних аз. — И ми писна да мия за петнайсет цента на час чинии по разни долнопробни закусвални, докато всички останали забогатяваха от борсови спекулации.
— Но две години по-късно пак всички вкупом се разориха.
— Пък и работата е сигурна, плащат ми хората за пенсия и здравните осигуровки.
— Не знам защо, но ми се струва, че социалните придобивки не те вълнуват особено.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Вече ти обясних, цял живот съм сред ченгета. Познавам и най-добрите, и най-калпавите. Надушвам ги от сто километра що за стока са. Ти си от най-опасните.
— От най-опасните ли? — прихнах аз.
— Ами да. Като булдог си. Надушиш ли вещо, захапваш го и не го пускаш, дори и да си сбъркал.
— Това като предупреждение ли да го тълкувам?
— Не се прави на ударен, знаеш за какво тя говоря.
Пропуснах тия думи покрай ушите си и се върнах няколко изречения назад.
— С времето социалните придобивки, за които спомена, стават все по-важни и важни.
— Както си я подкарал, си залагам главата, че няма да доживееш до пенсия. Изгледах го и отбелязах:
— Уж казваш едно, а май намекваш за друго. Кълан прихна.
— Не бе, това са само догадки. Но си от хората, които обичат да се движат по ръба, нали така?
— Например?
— Например изтърсваш се в града ни, разтръбяваш, че си тук, почваш да създаваш главоболия на най-уважаваните граждани, аз ти обяснявам, че няма какво да научиш, а ти пак ми цъфваш. Просваш две момчета, два пъти по-едри от теб, и ме предупреждаваш с оня книжен плик да си опичам акъла.
— Заради това ли прати момчетата да ме обработят? Той погледна към залива, отпи от лимонадата и чак тогава отговори:
— Веднъж моят приятел Брет Мерил ме предупреди никога да не изричам на глас желанията си, понеже имало хора, които можели да ми повярват и да направят така, че тези желания да се сбъднат. Случва се нещо, аз се вкисвам, изтърсвам нещо от рода на: „Дано на тоя негодник му падне пиано от висок етаж“, нещо от тоя десен. Не че го искам на сериозно, просто си изкарвам яда. После ми съобщават, че на този и този му било паднало пиано „Стейнуей“ на главата.
— Лени удря по-страшно и от „Стейнуей“.
— Може да си кибритлия, може да си играеш с огъня, но умееш да се пазиш. Точно за това си сержант, докато повечето ти връстници търкат подметки в глухата провинция. Не че не си ми симпатичен, нищо подобно. Обратното, дори ти се възхищавам.
Най-неочаквано смених темата.
— Не ми спомена, че в онази катастрофа на Панорамния път е загинал синът на Бен Горман — рекох аз.
Той ме изгледа със стоманен поглед и отвърна:
— Не си ме питал.
— Не би ми и хрумнало да те питам.
— На мен също. Беше са катастрофа. Загина младеж, когото всички обичахме. Какво общо има това с всичко останало?
— Катастрофата е станала същата вечер, когато е станала и касапницата в „Приказна гледка“.
— Намерихме колата чак на другата сутрин. Забеляза я човек, който се изкачвал по Панорамния път.
— Станало е същата вечер.
— Най-тъжната вечер в живота ми — въздъхна Кълан. — Тогава загубих и Бък Толман, и кръщелника си.
— Бил ти е кръщелник?
— Бен Горман ми е най-добрият приятел.
— Моите съболезнования. Не исках да прозвучи така, все едно съм…
— Мнителен ли?
— Не. Коравосърдечен.
— Благодаря.
— Това ли имаше предвид, когато каза, че на онази пейка там горе животът ти се е променил из корен? — Изабел и Бен така и не го прежалиха. Аз също.
— Струва ми се, че преди около половин час видяхме жената.
— Коя жена, Изабел Горман ли? Къде? Извърнах поглед към урвата.
— Там горе. Беше облечена като от журнал. Хвърли цветя.
Кълан гледа няколко секунди издатината в скалата, после кимна.
— Прави го веднъж седмично. Вече двайсетина години — пророни той с огромна тъга в гласа.
Скай не каза и дума. Продължи да седи с ръце върху коленете и да ни наблюдава с очи, които не пропускаха нищо.
Известно време и тримата мълчахме. Погледнах отново към залива. Голямата яхта вече бе при кея. Горман не се виждаше никъде.
— Значи онова приятелче Бен пак ще ме разиграва като маймуна — рекох накрая.
— Колко пъти да ти повтарям, тук няма да научиш нищо за оная жена, дето е починала.
— Да, постоянно ми го повтаряш. Опитваш се да ме пратиш за зелен хайвер, нали, капитане? — усмихнах се аз.
— Не съм толкова глупав, дори не бих опитал.