— Този път няма да стане — отсякох аз.
— Така ли? И защо?
— Скай! — подканих аз едрия си колега и той извади от вътрешния си джоб два сгънати документа, които сложи на масата пред Кълан.
Изглади ги с длан и ги погледна.
— Заповеди за обиск — поясних аз. — На всички банки. С едната получаваме достъп до цялата документация, с другата — до банковите сейфове. Мориарити ги издейства от съдията Уайдмайър в окръжния съд.
Кълан се вторачи в двете заповеди, без да проронва и дума. Върху суровото му лице се изписаха доста неща. Той поклати лекичко глава и се изправи.
— Ще ида да си взема един душ — оповести.
— А аз ще надзърна в окръжния регистър — намеси се най-после и Скай. — Нали не възразявате?
— Не. — Кълан дори не си направи труда да се обърне към него. — Вторият етаж, отдел „Архив“. Търсете Гленда, шефката на отдела. Кажете й, че ви пращам аз.
С тези думи се качи на колата. Направи обратен завой, подмина шерифството и зави надясно, към хотел „Вълните“. Скай отиде в шерифството. А аз? Аз продължих да седя сам на масата и да гледам „Дюзенбърга“.
24.
Въртях в ръцете си лимонадата вече десет минути, когато Ръсти се върна с пакарда. Натисна клаксона, слезе от автомобила, заобиколи го и отвори задната врата, после ме повика с пръст. Качих се и Ръсти зави зад ъгъла, подмина три пресечки и спря пред хотел „Вълните“.
Влязох с него в изисканото фоайе, притихнало като гробища. На трийсетина метра от входа имаше остъклена двойна врата, която водеше към градината, плувния басейн и малко кафене на открито. Моравата беше толкова равна, че си представих как някой японец Градинар клечи на четири крака и я подкастря с ножички за нокти. Отвъд всичко това се разкриваше невероятна гледка към Тихия океан, достъпна само за онези, на които им беше по джоба да отседнат в подобен хотел.
Бюрата на администратора и на портиера бяха от махагон, както и останалата дървения в помещението. Администраторът и портиерът бяха облечени в морскосини сака с емблемата на хотела върху левия горен джоб. Подът беше покрит с персийски килим, фотьойлите и канапетата в класически стил струваха луди пари. Вляво имаше барче, до което се слизаше по няколко стъпала и в което имаше двайсетина маси и в дъното бар, покрит с аспидна плоча. Барманът лъскаше старовремска чаша от матово стъкло. Вдигна я към приглушената светлина зад бара, за да се увери, че не е пропуснал някое петънце. В ресторанта една сервитьорка редеше по ленените покривки прибори от чисто сребро.
И да заговореше някой, той не повишаваше глас, по-скоро шепнеше.
Ръсти ме поведе по дългия коридор вляво, който образуваше прав ъгъл с фоайето. Отляво — още остъклени двойни врати, водещи към тенискорта. Вдясно бяха стаите. Коридорът завършваше е буквата „Т“ — апартамента на Кълан. Шофьорът почука на вратата, после я отключи и ме покани да вляза. Чух как затваря тихо след мен и останах сам. Просторна стая, скъпо хотелско обзавеждане, което все пак си беше хотелско, поредната остъклена двойна врата с изглед към океана. В ъгъла — камина с месингова предпазна решетка и над нея голямо парче прогнило от водата червено дърво. Светли пердета и завеси. До дясната стена — старовремско писалище с три снимки в рамки върху него. Удобно бяло канапе, дълго към два и половина метра, с фотьойли в същия стил от двете страни, и те обърнати към океана. Вдясно — спалня и баня. Вляво — ниша с барче, обърнато към хола, и зад нея малка кухничка. Точно до бюрото — радиоприемник и отгоре грамофон, на който Едит Пиаф пееше „Чужденецът“.
Апартаментът беше светъл, просторен и уютен, с невероятен изглед. Изненада ме. Бях очаквал тъмна ламперия и мъжко обзавеждане, препарирана риба меч над камината и поставка за пушки в ъгъла. Бях очаквал мръсна риза, метната на канапето, пепелници, пълни догоре с угарки. После се сетих, че все пак това е хотел, обзаведен от архитект. Няколкото лични вещи и снимките стояха не на място точно както грамче от кантар в тенджера, пълна със супа.
Отидох при писалището и видях нещо, което приличаше на част от гипс, слаган на крак. Към него с карфица беше прикачена малка лейтенантска нашивка. Това бе единственият видим сувенир от славното участие на Кълан във войната.
Разгледах и парчето дърво. Явно беше от кърмата на лодка. С черни букви, изрязани в дървото, пишеше Прин… от Дул… Бяха излинели от слънцето и водата и почти не се четяха.
— Ето това е останало от лодката на баща ми — чу се някъде зад мен гласът на Кълан.
Обърнах се. Той стоеше на прага на спалнята, беше по тъмносиня хавлия и ся подсушаваше с бяла кърпа косата. Метна на рамо кърпата и отиде при барчето.