— Ще пийнеш ли ирландско уиски?
— С удоволствие.
— Без вода, едно кубче лед?
— Да.
— И аз го пия така.
Сипа в две високи чаши щедра доза уиски и пусна по ледче във всяка. Беше ми раничко за черпене, но как да устои човек на ирландско уиски?
— Томи беше рибар — рече Кълан, докато ми подаваше чашата. — Дошъл заедно с Катлин Броуди от Дулин, графство Клер. Оженили са се, когато тя била на петнайсет години.
— Кога е било това?
— През хиляда осемстотин осемдесет и четвърта. Тя е била бременна, когато прекосили Атлантическия океан. Били решила да правят, да струват, но да се родя на американска земя. Дошъл съм на белия свят на остров Елис, в клиниката за прегледи на имигранти.
— А как са се озовали чак тук? — полюбопитствах аз.
— В Ню Йорк трудно ще ловиш риба. Затова са ме взели, както съм бил в пеленките, прекосили са страната и са дошли на този океан. Баща ми не е умеел нищо друго, освен да лови риба. Наел се надничар, докато спестил достатъчно пари, за да си купи първата лодка, нарекъл я „Принцесата на Дулин“ — на майка ми, и я боядисал яркочервена, любимия цвят на мама.
— Имах предвид как са се озовали в Сан Пиетро — уточних аз.
— По онова време това тук е било рибарско селище. Естествен залив, много риба на петнайсетина километра навътре — махна Кълан неопределено към океана. — Точно там, където седиш сега, е имало хранилище за лед, та рибата да не се разваля, докато я занесат на Хълма. Така родителите ми са се установили тук. Живеехме в малка къщурка в селото, по онова време се казваше Еврика.
— А ти използваш моминското име на майка си, а не малкото на баща си.
— Той искаше да е така. Разправяше, че един Томи в семейството бил предостатъчен. — Обърна се и вдигна чашата по посока на парчето дърво. — Пия и за двама ви — рече.
— И двамата ли са починали? — попитах и също вдигнах чаша.
— Да. Един ден Томи излезе заедно с още трима рибари в открито море. Изви се силен вятър, повече не го видяхме. След два — три месеца едно момче от Милтаун, което ме познаваше, видяло това върху скалите. Не намерихме нищо повече. Нито останки от лодката, нито тела. Странно име има Тихият океан. Понякога не прощава.
— Моите съболезнования — изрекох аз.
— Томи Кълан беше голям мъж. Добър съпруг, добър баща, невероятен рибар. Не се плашеше от нищо, което диша. — Той се подсмихна и добави: — Е, падаше си кавгаджия, но не и за важните неща.
— Ти на колко години беше тогава?
— На единайсет. Мама почина две години по-късно. В щатската болница, от пневмония.
Знаех какво представляват тези щатски болници. Мама прекара в тях две години, накрая се озова в дупка, наречена на майтап щатска лечебница. В тях винаги смърди на дезинфектант и на изпражнения, в тях винаги има мъжаги в стерилни бели панталони и ризи, които се наричат „санитари“ и лекуват „тежките случаи“, като огъват пръсти и удрят по места, където не остават синини, които говорят на развален английски, но премятат засуканите медицински термини със същата лекота, с която проповедник подхвърля цинични догадки от рода на „Бог“ и „Христос“. Пръстите на мама вечно бяха изкълчени и потиснатостта й бе толкова непреодолима, та ако кажа, че е изпаднала в летаргия, значи да опиша твърде щедро душевното й състояние. Изпадна в кома месец преди да умре от пневмония, както гласеше бездушната диагноза. Знаех, че не е в никаква кома. От време на време тя ме стрелкаше с очи. Отидех ли и на свиждане, в изцъкления и поглед се мяркаше живец — мама ме разпознаваше. Според мен намираше някакво подобие на утеха, когато се затваряше в смутената си, разбъркана психика. Последния път, когато я видях, приличаше на скелет и отеклите и, криви пръсти лежаха безжизнени и безполезни отстрани на тялото. Всъщност почина от глад, което, както разбрах, не било най-страшната смърт. Няколко години след като умря, често сънувах кошмари, в които изневиделица виждах мумифицираното й лице и ръката й, наподобяваща наръч съчки. Понякога се будех и си стисках дланите. Лека — полека тези тревожни образи започнаха да ме спохождат все по-рядко, но и досега не са изчезнали напълно.
Помислих си за Броуди Кълан, за тринайсетгодишното хлапе, останало кръгъл сирак в престъпен град като Еврика, помислих си за това дете, расло напук на всичко, с изострено чувство за справедливост, вероятно попритъпено от хаоса наоколо.
— И какво направи?
Той отпи голяма глътка от уискито, подържа го секунда — две в устата си и го глътна, после се усмихна. Усмивка, озарена от обич, от светли спомени.
— Станах конярче.
— Без майтап? Той поклати глава.