— Но конярче у Горманови — поясни някак гордо. — След погребението Бен ме заведе да ме представи на баща си. Господин Илай Горман ме хвана за рамото н ми рече: „Имам работа за теб“, после ме качи в конюшнята. Имах над нея малко жилище. Старецът си имаше много недостатъци, но ми трепереше като на писано яйце. Държеше се с мен, сякаш съм част от семейството, всеки ден файтонът ни откарваше заедно с Бен на училище, вечер се хранех на масата с тях. Имах дори еврейска шапчица, която слагах по време на вечерята и по празници, но всяка неделя господин Илай ме качваше на двуколката и ме пращаше на службата в католическата църква в града.
— И защо се е държал толкова добре? — изненадах се аз.
— Мама им беше перачка. А аз бях най-добрият приятел на Бен. И досега е така. — Той се върна в спалнята. — Ще се бавя най-много пет минути.
Отидох при бюрото и се взрях в снимките. Едната беше дагеротип очевидно на Кълан с майка му и баща му. Той бе някъде на седем-осем години — яко момченце с домашно плетено пуловерче и шапка, килната над едното око. Беше обут в панталонки до коленете, единият крачол беше увиснал чак до глезена. Дори на тази крехка възраст в плахата му усмивка имаше нещо предизвикателно. Баща му беше едър и як, чернокос мъж с лъчезарна усмивка, положил ръка върху рамото му, докато майка му бе тъничка като вейка и висока най-много метър и петдесет и беше облечена в дълга пола и рибарска ватенка. В дъното се виждаше „Принцесата на Дулин“.
На втората снимка беше Бък Толман, яхнал едър пъстър жребец. Кълан стоеше отпред и държеше юздата. Зад Толман седеше красиво момче някъде на двайсетина години, хванало се за кръста на снажния пазител на закона.
Последната снимка беше на Кълан, застанал заедно с млад мъж, който с едната ръка беше прегърнал него, а с другата бе хванал през кръста дребничка жена, току-що прехвърлила трийсетте, изумително красива и добре облечена, с тъмната коса и острите черти на еврейка. До нея беше Бен Горман. Реших, че това е Изабел, жената на Бен, и че младежът е техният син Илай, загинал при катастрофата. От дрехите личете, че снимката е правена някъде в началото на двайсетте. Беше много лична, всички се бяха прегърнали и се усмихваха сърдечно срещу фотоапарата.
Кълан се върна, облечен в черен панталон и тънък кариран пуловер със запретнати до лактите ръкави.
— Красива снимка — кимнах към фотографията.
— Нали? — каза той и ме поведе към остъклената врата.
— Стреснах ли те, братко? — попита Бен. Двамата се втурнаха един към друг, прегърнаха се и започнаха да се смеят като малки деца. Забързаха към къщата, като се надпреварваха да си разказват какво са преживели и се прекъсваха. Бен не отвори дума за бъдещето. Не му се налагаше.
— Илай и Изабел ще се приберат утре сутринта — каза Горман. — Момчето си умира от нетърпение да се запознае с теб. Ти, Броуди, си неговият герой.
Кълан се страхуваше от срещата.
Докато закусваха с Бен, седеше като на тръни, но се помъчи да не се издава. Шегуваха се за миналото, говореха за деца, които са порасли и са отишли да живеят другаде, за Делайла О’Дел и прословутия й клуб. После Бен ги откара на гарата и Броуди взе да снове напред — назад, опитвайки се да изглежда спокоен. Помъчи се да си свие цигара, ала лявата му ръка още не се беше възстановила напълно от раната, получена от шрапнел, тютюнът се изсипа и вятърът го отнесе. Кълан направи от хартията топчица и я пъхна в устата си.
— Ето го и влака! — възкликна радостен Бен. — Ела, ела, де!
Хвана Броуди за ръката и двамата се отправиха към перона точно когато влакът зави и се показа иззад боровата горичка. Огромният локомотив изсъска и спря и Кълан видя момчето, което се озърташе през парата и което, щом съгледа баща си, му махна, после и дребничката изящна Изабел, която придържаше с ръка шапката си, да не отлети. Момчето й помогна да слезе от влака, а Бен и Вроуди отидоха да ги посрещнат.
Времето се бе отнесло повече от благосклонно към Изабел.
Или може би паметта на Кълан не бе безпристрастна.
Той помнеше Изабел като жалко гласче е тъмното, изрекло думи, които се бяха врязали завинаги в съзнанието му: „Първата любов е до гроб.“
Усмихна й се, приближи се, целуна я по бузата и я прегърна. Усети как сърцето и започна да бие по-ускорено точно както едно време, преди много години, и за миг се пренесе в зимната градина, където бе лежал до момичето върху чула. Дръпна се.
— За двайсет години изобщо не си се променила — изрече с глас, възмъжал от времето и службата в морската пехота.
— Ах, ти, ласкател такъв. То какво ли друго може да се очаква от един ирландец — усмихна се тя, после се извърна към младежа и рече гордо: — Това, Броуди, е Илай, твоят кръщелник.