Беше по-висок от Броуди и по-нисък от баща си. Но беше в отлична форма, пращеше от здраве — тъмна коса, кафяви дяволити очи и силна хватка, която Броуди усети, докато се ръкуваха. — Имам чувството, че вече ви познавам — каза младежът и погледна нашивките върху пагоните му. — Следяхме войната още от първия ден, питахме се къде ли сте. Не ми споменаха, че сте капитан. Броуди усети, че момчето е възхитено.
— Повишиха ме в последния момент — обясни той. — Точно преди да се демобилизирам. Пенсията е по-голяма. И ти ли като баща си играеш бейзбол? — Не, предпочитам американския футбол — отвърна Илай. — По-интересно е. Бейзболът ме отегчава.
— Виж ти, отегчавал го! — повтори Броуди и поглед на Бен. — На какво си го научил?
Другият мъж сви рамене.
— Полузащитник е в отбора на Пенсилванския университет — рече той.
— Остава ми само една година — оповести младежът. — Взех си семестъра. На финалите си ударих коляното затова сега го давам по-кротко.
— И после какво?
— Още не съм решил. Може би ще поостана на Източното крайбрежие. Имам в Бостън приятели.
— А приятелки? Лукава усмивка.
— И приятелки.
— Не те свърта на едно място, а?
Илай бръкна в джобовете на сакото си и заби поглед в земята.
— От мен надали ще излезе добър банкер — сподели той.
— В това няма нищо срамно — успокои го Броуди. — От мен също.
Момчето се засмя и погледна първо баща си, сетне и майка си, сякаш им казваше: „Ето, виждате ли, влиза ми човекът в положението.“
— Имам приятел от морската пехота, който прави филми в Холивуд. Дали някой ден двамата с теб да не отскочим за малко дотам — да видим как става тая работа?
— Защо не! — съгласи се начаса момчето. Тръгнаха към автомобила и то изтича напред.
— Я чакайте малко! — извика през рамо. Надвеси се през прозореца и извади фотоапарат. — Ще ни щракнете ли? — попита Илай кондуктора.
— Ще опитам — отвърна мъжът. Бен му подаде фотоапарата. — Гледайте ей тук, дръжте го здраво и просто натиснете копчето.
Всички застанаха един до друг: Броуди, хванал през кръста момчето, което на свой ред сложи ръка върху рамото му, и Изабел, прегърнала Илай и Бен. Един непознат ги засне, а Кълан осъзна дълбоко в себе си, че се е върнал тук, за да остане.
Той отвори остъклената врата и аз излязох заедно с него на площадката с изглед към залива. Кълан ми взе чашата и се върна в стаята да ни налее по още едно.
— Колегата ти още се рови в архива — отбеляза той. — Каза, че щял да дойде при теб след обяда. Поръчах за нас сандвичи с пържоли и печени картофи. Става ли?
— Да, разбира се, благодаря.
Свих две цигари, подадох му едната и ги запалих. Облегнахме се на парапета и загледахме платноходка, отправила се към началото на залива. Запитах се какво ли си мисли Кълан и защо ни в клин, ни в ръкав се държи така, сякаш сме първи приятели. Точно тогава той рече:
— Как се е получило така, че оня път си се забъркал с Паломино?
Каза го толкова нехайно, че насмалко да го пропусна покрай ушите си. После схванах какво ме пита. Вече си мислех, че сме приключили с ежбите и ще се заловим за работа. А ето че той отваряше дума за стара история, шумотевицата около която бе заглъхнала преди две — три години.
— Едно на нула за теб — Подсмихнах се аз.
— Просто ми е любопитно — сви рамене Кълан.
— Играх на покер и сгафих — признах си, без да свалям очи от платноходката.
— В смисъл?
— Залагах с пари, които бях взел назаем. Ако си гол като пушка, по-добре изобщо да не играеш комар.
— Играл си с парите на Паломино, нали?
— Точно така, играта беше негова — поклатих аз глава. — Това беше втората ми грешка. По една случайност тя така и не се доказа. Че не съм се разплатил с него.
— Е, след убийството му мнозина бяха доста учудени — отбеляза Кълан и вдигна вежди.
— Сам си го изпроси — погледнах го аз. — Играеше си с огъня, беше оставил след себе си сума трупове, накрая съвсем оплете конците.
— Трима от гангстерите му го следваха неотклонно. Добре си направил, че не си се поколебая да ги очистиш.
— Нямах голям избор — отвърнах. — Не им се мреше, а аз бях единственото, което ги делеше от края. Щом отварящ дума за това, би трябвало да знаеш, че им върнахме парите до цент. Двеста бона в брой. Нямаше разследване за хилядарките, които според някои съм дължал на Паломино. Затова се питам откъде си научил. Сигурно Еди Удс се е поразровил и се е натъкнал на нещо.
— Познаваш ли го Еди?
— Знаеш прекрасно, че вчера съм бил при него — отсякох аз. — Дотогава не му бях виждал и очите.
— Получи се много неприятно с Фонтонио. След миг — два попитах: — Дойде ли вече и моят ред?