Той ми се усмихна. Очите му станаха малко по-сини, не така закачливи, малко по-предпазливи.
— Иска ти се да се поровиш в кирливите ризи, вали?
— Мина ми през ума. Как така не си в клуба да поиграеш голф с останалите от каймака на обществото?
— Имам в клуба сметка, но толкоз. От време на време някой я плаща. Анонимно. Така вече не е подкуп. Жилището и колата са служебни.
— Де да имах такъв късмет!
— Това не е късмет, това е признателност. — Погледна ме, очите му отново бяха поомекнали. — Всички знаят, че получавам по-малко, отколкото заслужавам, точно като теб. Ченгетата са зле платени и недооцененн. За нас остават само горещите кестени.
— Ами поискай да ти вдигнат заплатата.
— Не ми трябва да ми я вдигат. Правя, каквото правя, защото това ми е работата, точно както и ти. Не ми трябват повече пари. И да ги имам, ще накупя излишни неща.
На вратата се позвъни, Кълан отвори и аз видях на прага голобрадо момче със синьо сако, което му беше възголямо в раменете и кръста. Вкара количка, запретна се да реди сребърни вилици и ножове и дантелени салфетки, сложи и сребърен кафеник, накрая донесе и сандвичите, топли под похлупаците от неръждаем метал. Кълан му даде един долар. Момчето не му представи сметка.
Седнахме на масата. Сандвичът беше с трисантиметрова обезкостена пържола, по-голяма от резена бял хляб. Картофът беше разрязан, намачкан и залят отгоре с масло.
— Какво всъщност те интересува, каубой?
— Петстотинте долара, превеждани всеки месец — отговорих аз. — Според мен става дума за изнудване.
— Не е изключено. Но може и да са подарък. Може би търсиш не където трябва.
— А ти къде щеше да търсиш?
— Да ти призная, не знам — вдигна Кълан рамене. — Пак ще повторя, за пръв път чух за тази жена от теб, а ти продължаваш да ме подпитваш. Нима наистина смяташ, че през всичките тия години съм й плащал по пет стотака? Аз получавам шестстотин долара на месец. Започнах със сто двайсет и пет. На три години ми вдигаха заплатата, случвало се е да ми дадат по Коледа и тринайсета. Взимам я само ако отпуснат и на другите момчета. Жилището и колата са служебни, плаща ги окръгът. — Той махна към стаите. — Не държа в задното помещение печатарска машина, която да бълва стотачки.
— Какво знаеш за електрическия ток? — смених аз темата.
— Знам, че на Източното крайбрежие убиват с него хора. Защо само си усложняват живота — с примката на палача е по-лесно. Дори с газ е по-безболезнено.
— Когато те удари ток, всичко спира. Сърцето ти вече не бие, спира храносмилането, мозъкът ти се опича, преставаш да дишаш. На мига — щракнах аз с пръсти. — Хоп, и готово!
— Е, може и да греша, но ми се струва грозно да убиваш така дори най-закоравелия престъпник.
— Дробовете на Върна Хикс бяха пълни с вода. Изрекох го съвсем нехайно, докато отхапвах от сандвича. Кълан ме изгледа, сякаш ми казваше, „И какво от това?“ После видях как в очите му проблеснаха. Той погледна сандвича, после пак се извърна към мен. Остави вилицата, стана, отиде при парапета и минута-две наблюдава океана, след това пак ме погледна в лицето.
— Знаеш как да ми развалиш апетита — каза Кълан с ръмжене, почти през шепот. — Това ли подозиращ? Заради това ли слухтиш тук?
— Това ми е работата — напомних аз.
— Това пък е моят окръг — ревна Кълан. — Ако някой тук е убил жената, който и да е той, ще отговаря пред мен.
— Престъплението е извършено в моя район — отсякох аз. — Дори извършителят да се намира тук, възнамерявам да го върна в Лос Анджелис.
Той впери в мен ледени очи.
— Нямам представа кой я е убил — продължих аз. — Оттогава минаха пет дни. Знаеш как е, от ден на ден следата изстива все повече. Единственото, с което разполагам, са тези банкови преводи и приблизителното описание на някакъв тип, забелязан в квартала в деня, когато жената е била убита. Настана мъртвешка тишина.
— Божичко, как само мразя убийствата — възкликна Кълан. — И казваш, че убитата е била свястна жена?
— Била е щастливо омъжена, живеела е много добре допреди четири години, когато мъжът й е бил прегазен от камион — отвърнах, докато му свивах цигара. — Тъкмо си е била стъпила на краката.
Кълан се изправи, върна се при парапета и дълго пуши, без да продума. Аз си доядох обяда.
— Едно ще ти кажа — рече накрая шерифът и ме погледна право в очите. — Никой от хората, които познавам лично, не е способен да го извърши. Ако искаш, ми вярвай, но е така.
— Досещам се коя е. Или по-точно, коя е била. — Така ли? И коя?
— Лайла Париш. Кълан беше изумен.
— Лайла Париш ли?