— Изчезналата свидетелка по делото за убийството на Томпсън.
— Знам коя е Лайла Париш. Откъде пък ти хрумна, че е тя?
— Изчезнала е малко преди обжалването. Една година по-късно Върна се е появила сякаш от дън земя в Лос Анджелис. Разполагала е с четири бона в брой, открила е с тях спестовен влог. После пък е започнала да получава тия петстотин долара на месец. Внасяла ги е в книжка, купила си е къща, старинни мебели и от дъжд на вятър си е сменяла колата с нова. Живеела е скромно.
Кълан ме гледа дълго, сякаш осмисляше казаното.
— И ти съвсем естествено предположи, че са и плащали, за да не се появява.
— Ти имаш ли по-правдоподобно предположение?
— И това не е от най-правдоподобните.
— Нищо чудно да е въртяла любов с някого тук в да го е изнудвала или той просто да и е плащал — продължих аз. — Може и да няма връзка с делото за убийството на Томпсъя. Но трябва да го установя със сигурност. Парите водят насам и аз ще стоя тук, докато задържа човека, убил Върна Хикс, яли се убедя, че греша.
Кълан пуши цигарата докато тя почти стигна до пръстите му. Махна с нокът огънчето, разцепи хартията по средата и изхвърли останалия тютюн. После усука хартията на топче и го лапна.
— Така правим ние от морската пехота — обясни, сетне пак седна и ни наля кафе.
— Колко време си служил там? — полюбопитствах аз.
— Шестнайсет години без два месеца. — Той гледа дълго в чашата с кафето. — Всичко беше добре, докато не ни пратиха на Западния фронт — огромно, смрадливо, окървавено гробище. За два дни загубих почти цялата рота. Но все пак се прехвърлихме през реката. — После повтори последното изречение сякаш на себе си, съвсем тихо, с овладян гняв. — Прекосихме я все пак тая проклета река.
Откакто познавах шерифа, почти не го бях чувал да употребява тази дума. А употребеше ли я, тя си звучеше съвсем на място.
Пак се позвъни, Кълан стана и след няколко секунди се върна с ъгловат мъж със силен слънчев загар, беше висок над метър и осемдесет с късо подстригана прошарена коса, орлов нос и най-тъжните очи, които някога съм виждал. Беше облечен в гълъбово копринено сако със спортна кройка и тъмносиви фланелени панталони.
Кълан ни представи:
— Сержант Банън, това е Бен Горман.
Горман ми кимна, ръкувахме се.
— Ще пийнеш ли нещо? Кафе? — попита шерифът.
— Не, благодаря — отказа другият мъж. — Изабел ме чака във вътрешния двор. Ще обядваме заедно. — Седна на масата и ме погледна. — Извинявайте, сержанте, не бях особено гостоприемен — рече ми той.
Извади от вътрешния джоб на сакото голям сгънат плик от амбалажна хартия, сложи го на масата и го приплъзна към мен. Отворих го. Вътре имаше квитанции за три банкови превода за суми, пратени на Върна Хикс, единият беше от първи март четирийсет и първа. Другите два бяха отпреди година — две. Всички квитанции бяха с един и същ подпис: на Марша Уитакър.
— Госпожица Уитакър още ли работи в банката? — поинтересувах се аз.
Горман кимна.
— Там е до два часа.
— Може ли да поговоря с нея? Банкерът кимна отново.
— Очаква ви.
— Бени, жената, която е получавала преводите, как се казваше, Върна Хикс, нали? — подхвана Кълан. — Тя не е загинала при нещастен случай. Била е убита.
Горман беше стъписан. Погледна първо мен, после и Кълан и почти прошепна:
— Господи, Броуди, нали каза, че се е удавила във ваната?
— Да, но не при нещастен случай — вметнах аз. — Някой я е натиснал под водата и я е държал, докато е издъхнала.
Цяла минута никой не проговори. Сетне Горман възкликна:
— Нима смятате, че някой в Сан Пиетро има нещо общо с това?
Беше искрено покрусен.
— Не знам, господин Горман — отговорих му. — Сега разследвам убийство. Близо двайсет години някой е пращал на Върна Хикс по петстотин долара месечно. Парите водят насам. Не ми прилича на съвпадение, пък и съвпаденията ме изнервят.
— От друга страна, не е изключено това да няма нищо общо с убийството й — напомни Кълан.
— Определено — съгласих се аз. — Колегите в Лос Анджелис работят по най-различни версии. Сега обаче аз разследвам тази. Ако наистина се озова в задънена улица, пръв ще си го призная.
— Е, не искам жена ми да ме чака — каза банкерът. — Ела, Броуди, да й кажеш едно „здрасти“.
— Ще дойда, разбира се. И бездруго приключваме.
Тръгнах с двамата по коридора, прекосихме фоайето в излязохме във вътрешния двор. Изабел Горман наистина беше жената от снимката върху писалището на шерифа. На живо излъчваше същото достойнство, както и на фотографията — с тази малка разлика, че сега черната й коса беше прошарена, около устата й имаше бръчки и в погледа й се четеше същата мъка, както в очите на Горман. Тя видя Броуди и му се усмихна сърдечно.