— Здравей, скъпа — поздрави я шерифът с нежност в гласа, каквато не бях чувал дотогава.
Целуна и ръка, която тя прокара леко по бузата му. — Милият ми Броуди — промълви жената. Горман ни запозна.
— Какво ви води насам, сержанте? — попита невинно жената.
— Сержант Банън разследва убийство — поясни тихо мъжът й. — Смята, че жената може би е живяла по едно или друго време тук.
— О! — възкликна Изабел. — Как се казва? — Хикс — отвърнах аз. — Върна Хикс.
Името не и направи никакво впечатление. Сключила вежди, тя се взря в океана, после поклати глава. — Не се сещам за такъв човек.
— Ние трябва да вървим — прекъсна ни шерифът. — Минахме колкото да те поздравим.
— Благодаря — рече Изабел и се извърна към мен: — Успех, сержанте.
Горман се ръкува с мен.
— Беше ми приятно да се запознаем — каза ми банкерът.
— И за мен беше удоволствие, господин Горман. Благодаря за съдействието.
Върнахме се с Кълан при входа на хотела. Ръсти вече чакаше и предложи да ме хвърли до банката.
— Не, благодаря — отказах аз. — Една разходка ще ми дойде добре.
— Тогава ще те изпратя — каза шерифът. Тръгнахме бавно към града. Ветрецът, подухващ откъм океана, клатеше клоните на палмите и поразсейваше лятната жега. Влязохме в парка и се отправихме мълком към плажа.
Когато наближихме другия край на парка, видях отстрани на алеята малък мраморен надгробен камък. Някой беше оставил до него букет полски цветя и спаружена ябълка. Върху гладкия мрамор беше изсечено:
— Кой е Циклон? — полюбопитствах аз.
— Един кон — отвърна Кълан.
— Кон ли?
— Всички в Сан Пиетро го познаваха. Прескачаше оградата на конюшнята и обикаляше града — да си изпроси нещо за хапване. Най-вече ябълки. Много обичаше ябълки. Когато умря, хората в града събраха пари и му сложиха надгробна плоча.
Излязохме от парка. Ръсти чакаше с пакарда.
— Пред теб има много пътища — отбеляза Кълан, когато стигнахме при автомобила.
— Ти по кой би тръгнал? — поинтересувах се аз. Шерифът сви рамене.
— Сам избирай — каза ми. Позамисли се и добави: — Но помни едно: каквото и да излезе накрая, пак ще мога да те погледна в очите и да ти заявя: „Казвах ли ти аз!“
— Това пък какво означава? — учудих се.
Той ме гледа дълго. Явно искаше сам да се досетя.
Ръсти му отвори вратата на автомобила. — Тук, приятелю, става въпрос за избор — каза шерифът, докато се качваше. — Всеки път, когато правиш избор, затваряш една врата и стесняваш възможностите.
25.
Шевролетът беше при доковете, където го бях оставил. Минах с автомобила покрай закусвалнята, но Скай не се виждаше никъде, затова продължих нататък към Национална банка „Пасифик“.
Марша Уитакър се оказа симпатяга към трийсетте с късо подстригана руса коса, от която кръглото й лице и големите светлокафяви очи изпъкваха още повече. Беше облечена в бледозелена рокля без ръкав. Показах й полицейската значка и й споменах, че господин Горман вероятно й е казал за мен.
— А, да — потвърди жената. — Вие сте господинът, който се интересува от банковите преводи.
— Да, изпращани на Върна Хикс.
— Така-а — провлачи тя. — Наистина не мога да ви кажа много. Предшественицата ми, госпожица Хамнлтън, почина преди две години. Помня само три такива превода. Единият е от март тази година, другите два — от миналата.
— Помните ли кой е внесъл сумите?
— Да. Парите бяха преведени от млади жени. Много добре облечени за Сан Пиетро, така съм ги запомнила. Първата дойде някъде през март четирийсета, беше невероятно хубава. Доколкото си спомням, беше облечена в светъл костюм. Май бежов. Подаде ми плика и рече: „Бихте ли се погрижили за това?“ Вътре имаше пет стодоларовн банкноти я бележка с името Върна Хикс. Оформих документите, тя пъхна квитанцията в плик, който вече беше с марка и с написан адрес, благодари и си тръгна.
— Помните ли още нещо?
Жената се подвоуми, пак се замисли и каза:
— Не, съжалявам.
— Много съм ви признателен.
— Знаете ли, момичето беше… някак различно, биеше на очи.
— А другата жена?
— Нея я помня малко по-добре, дойде преди два-три месеца. Беше дребничка като първото момиче, но много…
— Но с пищно тяло? — взех да налучквам аз.
— Точно така, с пищно тяло, благодаря ви — поруменя жената. — Сигурно беше отседнала във „Вълните“.
— Защо мислите така?
— Приличаше на летовничка, поне така беше облечена, пък и имаше силен тен, та си рекох, че ходи на плаж. Държеше се много дружелюбно, усмихваше се през цялото време, но не каза друго освен „Ако обичате“, после ми връчи плика и ми благодари. А, да, носеше тъмни очила… и говореше с акцент, звучеше като чужденка. Но ми е трудно да съдя, тя не каза почти нищо. И слънчевите й очила бяха с бели рамки и с червени сърчица в края на стъклата. Беше гримирана. А грим не й трябваше, наистина беше изумителна. Направи същото, както другото момиче — пъхна квитанцията в адресиран плик. Ходеше много изправена, като манекен.