Два от шезлонгите бяха заети.
Отидох при тях. Две жени се печаха край басейна, шушукаха си нещо и се кискаха като гимназистки. Едната беше височка, с издути устни и раздалечени очи, кехлибарена коса и чудесен тен. Беше по тъмносини къси панталонки. И нищо друго. Втората, по-нисичка и слаба, със съвършени гърди, дяволита усмивка и гарвановочерна коса, носеше само прекрасния си слънчев загар, и толкоз.
Първо ме видя голото момиче, което беше някъде на деветнайсет — двайсет години. Седна по турски на шезлонга и ме озари с искрена усмивка. Другата жена също се усмихна, но някак по инерция. И двете не си направиха труда да се поприкрият.
— О, какъв красавец! — възкликна все така усмихнато Голо момиче номер едно. — Ти да не си за пет часа? Ако си, доста си подранил.
— Приличам ли ти на този, дето е за пет часа? — отвърнах аз на усмивката й.
— Не мога да кажа — взе да кокетничи жената и попрекали с въртенето на очите. — Нов си. Знае ли човек, току — виж си някой предрешен киноактьор.
През цялото време ми показваше всичките си прелести. — Чайките не ви ли притесняват? — поинтересувах се аз. Голо момиче номер едно се засмя. — Казвам се Зийк Банън — представих се аз и протегнах ръка. — Зийк ли? — намеси се и втората жена. — Какво е това име Зийк?
— Къде са ти добрите обноски, Емералд? — Сетне добави: — Новичка ни е. Още не е завършила курса на обучение.
— Това някакво училище ли е?
Голо момиче номер едно понаведе брадичка и ме изгледа.
— Да, висшето училище на госпожица Делайла — поясни то. Облакъти се и рече: — Ако не си за пет часа, имам най-малко два свободни часа. Бих могла да ти преподам някой и друг урок.
— А, не се и съмнявам. Някъде зад мен се чу строг глас.
— Джейд, я се облечете и двете. Това тук не е изложение на добитък.
Двете момичета затърсиха с какво да лоприкрият голотите си. Обърнах се и погледнах нагоре. Жената на балкона на втория етаж очевидно беше Делайла О’Дел. Беше облечена в дълга роба от бледожълта коприна, препасана със светлорозов колан на ивици, беше обута в жълти чехлички с големи пухкави помпони. Носеше и шапка. Розова, с перо, извито чак до ухото и рамото й. Жената беше с огненочервена коса и възпълно лице с подозрителни очи. Можеше да е и на трийсет и пет, и на петдесет години. Изглеждаше внушително, но не беше пълна, просто имаше великолепна осанка и кръстче, на което би завидило и двайсетгодишно момиче. Не беше красива — не се налагаше, но излъчваше достолепие и достойнство и го знаеше.
— Какво сте се намъкнали тук и се държите, сякаш сте си у дома? — тросна се тя.
— Звъннах няколко пъти.
— Може да ме е нямало.
— Не, тук си бяхте.
— Може би съм искала да помислите, че ме няма. Повечето хора щяха да ме потърсят по-късно.
— Вие сте Делайла О’Дел — отсякох аз.
— Не думайте! Дължа ли ви нещо за тази информация? Извадих полицейската значка и я вдигнах така, че да заблести на слънцето.
— Ченге съм.
Това нито я изненада, нито я притесни — нея би я притеснило единствено земетресение.
— Пет пари не давам, ако ще да сте и крал Джордж — сопна се жената. — Това тук е частен клуб и не помня да съм ви канила.
— Рискувах и влязох с надеждата да ви заваря у дома.
— Така ли? И защо? Я да видим дали ще позная. Вие сте Банън.
— В Сан Пиетро нищо не остава скрито — покрито.
— Да, и аз научавам първа всичко. Какво търсите тук?
— Сбърках завоя.
— А, това е повече от сигурно. Минете от другата страна, при вратата.
Тя се скри в къщата.
Върнах се при входната врата, отвори ми цветнокож мъж на средна възраст с прошарена коса и телосложение на Кинг Конг. Взе ми шапката и кимна към стълбата. Тръгнах накъдето ми посочи. Не знам какво направи с шапката.
Вдясно от входа имаше всекидневна, вляво — просторен хол с врата в дъното и друга под витата стълба, която водеше към малък мецанин, Обърнах се и огледах хола. След миг на вратата се показа Делайла О’Дел.
— Продължавате ли да се наслаждавате на гледката? — попита тя.
— Значи престрелката е станала тук — кимнах към огромното помещение, — й вие с Кълан сте единствените, които сте оцелели по чудо.
— Това все пак не беше битката при Гетисбърг20 — тросна се жената. — Но да оставим миналото. Влезте, де.
— Вашият човек ми взе шапката — оплаках се аз.
— Ще си я получите. Случва се да ни идват гости, които са забравили добрите обноски и ми влизат тук с шапки.
20
Една от решителните битки в Гражданската война в САЩ, в която на 1–8 юли 1863 г. войските на Южните щати понасят тежко поражение. — Б. пр.