— Питах се къде си държат парите.
— За банки ли искате да говорим? — попита след цяла минута.
— Сигурен съм, че знаете за петстотинте долара, които Върна Хикс-Виленски е получавала всеки месец. Току — що разговарях с касиерката в една от банките. Тя описа две от жените, направили преводите, като момичета, високи около метър и шейсет, стройни, сексапилни, облечени много скъпо за Сан Пиетро. Мили, дружелюбни, със самочувствие. На описанието отговарят и двете голи богини при басейна. А вероятно и останалите момичета във вашето дамско дружество.
— И всяко друго симпатично момиче с ръст около метър и шейсет.
— Накъде биете?
— Както сама споменахте, момичетата отскачат до Еврика, за да видят някой и друг филм, но не се застояват долу.
— Градът се казва Сан Пиетро. Еврика е история.
— За мен не е. Някои неща не се забравят никога.
— Вие какво си въобразявате, че щом носите полицейска значка, сте по-различен от другите ли?
Замислих се.
— Вероятно сте права, Делайла. Вероятно, както и да се обличаме, всички сме в един кюп.
— Я се разкарайте оттук!
— Още не съм приключил. Никой в селището не познава момичетата ви. Те не се представят, не си казват имената, просто дават на касиерката плик с пет франклиповки вътре и съобщават името на получателя на записа, после прибират квитанцията, слагат я в адресиран плик с марка и изчезват. Бих искал да поговоря с някои от момичетата. — Как ли не! Само през трупа ми.
— Щом не искате с добро, Делайла, може и с лошо.
— Малкото ми име е Госпожица — сряза ме тя. — Гоните си опашката. Опитвате се да лепнете нещо на мен или на Кълан, на някого от хората тук. Елате да ви покажа нещо.
Тя ме заведе в другия край на помещението и ми посочи малка снимка върху стената. Беше на Броуди и на ротата му някъде във Франция. В дъното се виждаха останки от град, мъжете бяха нагазили в кал до глезените. Под снимката, върху парче черно кадифе, бяха закачени „Аленото сърце“ и „Сребърният кръст“. Делайла загледа като омагьосана Кълан.
— Защо се махна оттук, Броуди?
Той сви рамене. — За да видя свят.
— Аха.
— Честно казано, избягах от онова, при което сега се връщам.
Тя се усмихна тъжно.
— Ти беше влюбен в Изабел, Бен също, Изабел пък беше влюбена и в двама ви. А аз? Аз бях хлътнала по теб, но знаех, че нямам никакви надежди.
— Дел, бяхме деца.
— От това не боли по-малко.
— Всички бяхме добри приятели. Надявам се, че и досега сме такива.
— Нищо не е в състояние да помрачи приятелството ни, Броуди.
Тя отиде при грамофона и пусна бърз джаз — „Блус на децата на леля Хагар“, после започна да танцува. Броуди беше виждал и в Париж момичета, които танцуваха по същия начин — шеметно, сами, като подскачаха и следваха ритъма.
— Ела, ще те науча да танцуваш чарлстон.
— На един крак ще се справя ли? — усмихна се той.
Тя спря и махна игличката от плочата. — Извинявай…
— Не се притеснявай. До месец ще бъда като нов. Все още ме наболва.
Тя седна до него.
— За нас — вдигна нашата.
Чукнаха се и стъклото иззвънтя като малки камбанки.
— За нас — повтори той като ехо. — След месец можеш да почнеш с уроците по танци. Тъкмо ще имам повод да наминавам насам.
— На теб. Броуди, не ти трябва повод. Идвай когато, пожелаеш. Ще ти дам ключ.
Делайла каза, без да ме поглежда:
— Знаете ли нещо за тези мъже?
— Запознах се с повечето от тях — отвърнах аз. — Вижте какво, не съм дошъл, за да създавам главоболия на някого, особено пък на герои от войната. Тук съм, защото си върша работата, а тя изисква от мен да разследвам убийство…
— Връщайте се в Лос Анджелис. Нима си въобразявате, че никой тук ще вн каже нещо ново? На тази снимка няма мъж, който да не е готов да излъже, да убие или да умре за Кълан. Можете да включите и мен в списъка.
— Изобщо не съм споменавал Кълан.
— Да, но и това ви минава през ума.
— През ума ми минава, че някои от момичетата може би ще ми съобщят нещо, което да ми помогне. Ако не искате с добро, мога и с лошо.
— Виж ти! И как по-точно ще стане това?
— Сценарият ще бъде, горе — долу, следният: изпращам от Лос Анджелис полицейската камионетка заедно с цяла купчина призовки и заповеди за арест, ще откараме пет — шест от дамите в града, натякваме ги в стаичката с голата крушка — там вече няма шега. Единственото, което искаме да знаем, е откъде са взели парите за преводите.
— Първо трябва да се преборите е двама — трима адвоката, които, докато пикаят, печелят повече, отколкото вие за цяла година.
— Излизал съм на глава в с най-обиграните адвокати — не ме плашат, макар че, да ви призная, тръпки ме побиват, ако седя в едно помещение с някого от тях.