— Опитвам вече две години, Томас. О’Дел е покварен тип, скандалджия и сам предложи да го играем този покер, макар че, защо да си кривя душата, това е единственото решение, Броуди се подвоуми и попита със свито сърце:
— Ами ако не стане, както сте го намислили…
— А! Имаш предвид покера ли? Броуди кимна.
— Всички знаят, господине. Целият град говори само за това.
— И какво разправят?
Момчето се обърна към Циклон и му подаде втората половинка от ябълката.
— Че О’Дел си е комарджия, а вие… вие не.
— Значи очакват да победи О’Дел, така ли?
— Ами да, поне така твърдят. Райкър е заложил пет на едно в полза на господин О’Дел.
— Ти знаеш ли да играеш покер?
— Докато живеех долу, играехме с момчетата, залагахме по някой и друг цент.
Илай се взря в младежа, после бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и даде на Броуди десет долара.
— Заложи ги на мен. След като ми върнеш десетачката, ще си спечелил петдесет долара.
Младежът пое банкнотата и известно време я гледа. За него това бяха много пари.
— Не съм и подозирал, че играете покер — рече след малко, после сгъна банкнотата и я пъхна в джоба си.
Илай изпусна тютюневия дим и каза:
— Знаеш ли кой е Андрю Карнеги?
— Знам, че е богаташ.
— Притежава стоманолеярни, Томас, чрез тях е натрупал богатството си. В Питсбърг, още докато бях млад, той ми помогна да започна. Заедно с приятелите си посещаваше покер-клуб. Играеше веднъж седмично. Жестока игра, не прощава. Залозите бяха доста големи. Веднъж Карнеги покани и мен, но аз му обясних, че не мога да си го позволя.
Броуди се засмя.
— А той какво отвърна? — попита момчето.
— Рече ми: „Защо да не можеш? Достатъчно е да победиш.“ Седна с мен и цял следобед ми обяснява тънкостите на играта. После ми даде сто долара и ме покани да се включа вечерта в играта. Спечелих седемстотин долара. И станах член на клуба.
— А какви са тънкостите? — възкликна с блеснали очи Броуди.
Илай се взря в начупеното отражение на луната върху океана.
— Най-важно е изкуството на блъфирането — поясни той.
Докато Илай вървеше към къщата, Броуди се облегна на оградата и дълго стоя така, замислен над онова, което му каза Илай.
Най-неочаквано му се бе наложило да вземе тежко решение.
Трябваше да помисли и върху другия проблем.
Влезе в конюшнята и се върна с ябълка в ръка. Разчупи я на две, даде едната половинка на коня, а от другата отхапа — да накваси пресъхналата си уста. Донесе юзда и чул, с който заметна Циклон. Метна се на седлото, сетне излезе бавно от ограденото пасище, мина през гората и пое на юг по пътеката, на хвърлей от урвата, към светлинните на Еврика. Огромната къща на О’Дел бе осветена като черква, запалените лампи мигаха през дърветата.
Момчето пак навлезе в гората, плъзна се тихо от гърба на коня, върза го за един ствол и му даде другата половинка от ябълката.
— А сега кротувай — заръча му шепнешком, сетне прокара длан по гривата на Циклон, взе чула и се запромъква през гората.
След стотина метра се озова при зимна градина и влезе тихо в нея. Вътре беше тъмно. В една от ъгловите стаи светна лампа — уговореният сигнал.
— Закъсня — прошепна някой в тъмното.
Броуди се сепна.
— Аз такова… ние, ние с господин Илай си поговорихме. От мрака тихо изникна момиче, което притича при него и го прегърна през кръста.
— Притесних се, че няма да дойдеш — пророни Изабел Хофман.
Беше толкова близо, че Броуди усещаше как сърцето и тупти забързано. Долови мириса на косата и, дъха и върху врата си. Никога досега не бе изпитвал такъв копнеж, никога не бе имал с някого връзка, която до такава степен да надскача приятелството.
— Трябва да поговорим — подхвана той, но момичето вдигна лице и го целуна.
Устните й бяха влажни и трептяха от желание и Броуди бе замаян от нейния плам. Оттогава два — три пъти седмично се срещаха тайно в зимната градина на майка й. Увлечението бе започвало преди два месеца е бележката, която една заран бе намерил в учебника по география. Бен всеки ден след училище работеше в банката на баща си по два часа. В началото Изабел бе флиртувала, после взаимното привличане се изостри бързо.
Сега чувствата му наподобяваха шеметна вихрушка. Знаеше какво изпитва Бен към Изабел, ала толкова я желаеше, че това заличи всякакво усещане за предателство.
Тя взе чула, просмукан с миризмата на коня, постла го върху меката пръст в тъмната зимна градина, легна и притегли нежно Броуди, сетне с глас, разтреперан от желание, каза:
— Нямах и представа, Броуди, че ще бъде толкова прекрасно…
Домът за сбирки, както мъжете на Хълма го наричаха, беше кацнал на северното било в просторна сграда, служила някога за плевня и конюшня на собственик на конезавод от Сан Луис Обиспо. След смъртта на собственика Илай Горман купи имота.