— Между другото, чухте ли за капитан Кълан? — попита вече от вратата.
— Да не му се е случило нещо?
— Днес сутринта Остърфелт и Белини оповестиха, че се обединяват. Остърфелт щял да се кандидатира за губернатор, а Белини — за заместник — губернатор. Преди около половин час Кълан съобщи, че се отказва от надпреварата.
— Благодаря за новината — рекох му, но той вече си беше излязъл.
Наближаваше пладне, когато отидох в хотел „Вълните“. Спрях отпред, заключих колата и влязох. Тъкмо се запътих към балната зала, когато администраторът на рецепцията ми махна с ръка.
— Господине! — подвикна доста злобно.
Подминах го като турски гробища. Не бях в настроение. Тогава той ми щракна с пръсти. Щракна ми с пръсти, моля ви се! Вярно, изглеждах като влачен от порой. Но никак не обичам някой да ми щрака с пръсти. Върнах се на рецепцията. Администраторът ме огледа от глава до пети и понадигна брадичка.
— Прощавайте, господине. На посещение при някого от гостите ли отивате?
Протегнах ръка и изщраках бързо четири — пет пъти с пръсти току под носа му.
— Какво ще кажеш, мой човек, приятно ли е? — попитах го. — Харесва ли ти някой да се държи с теб като с псе?
Онзи се видя в чудо. Запелтечи нещо, аз обаче тръгнах към стълбището за балната зала.
Тя почти не се бе променила от предната вечер. Точно под тавана пак се подмятаха червени, бели и сини балони, между които висяха червени, бели и сини гирлянди. Покривките и мукавените чаши и чинии бяха в същите патриотични цветове. В дъното имаше малък подиум за оркестъра, пюпитрите за нотите също бяха в цветовете на националния флаг. Но повечето балони бяха спаднали и се блъскаха около дансинга, тласкани от струята въздух, идваща откъм вентилаторите. Оркестър нямаше. Големите маси от двете страни на дансинга бяха отрупани с мезета, какви ли не видове хляб, салата от домати и печен фасул в похлупени купи, нямаше кой обаче да опита вкуснотиите.
В помещението имаше един — единствен човек — Кълан.
Беше разхлабил възела на вратовръзката и беше разкопчал ризата, смокингът висеше на облегалката на стола. Той си пийваше.
Тръгнах към дъното на залата, като пътем подритвах балоните, и спрях при масата с храната — взех си от печеното телешко и ръжения хляб, които полях обилно с майонеза, реквизирах от голямата съдина, напълнена с лед, и бутилка бира „Будвайзер“.
— Ченгето си е ченге — изръмжа Кълан. — Намери ли аванта, никога не отказва.
Седнах срещу него и отпих юнашка глътка от бирата.
— И за капак се налива с бира.
— Само когато се храня — отвърнах и вдигнах шишето за нещо като наздравица.
— За какво пием? За поражението ми?
— Защо не го погледнеш в друга светлина: няколко дни ги държа под пара, изкара им ангелите, а после си вдигна чукалата и се оттегли. Избирателите си заслужават Остърфус и Белдини, или както там се казваха. — Хапнах от месото и хляба и ги полях с бира. — Ако това изобщо е някаква утеха — допълних. — Лично аз щях да гласувам за теб. Щях да строя и половината ченгета в Лос Анджелис да пуснат гласа си за теб.
Той се усмихна тъжно.
— Знаех си, че ония двамата ми кроят нещо. Само се чудя как са се споразумели кой да е губернатор и кой — негов заместник.
Свих рамене.
— Губернатор ще стане онзи, който е държал повече компромати срещу другия.
— Подразбрах, че сте направили в Мендоса голямо шоу — промени Кълан темата.
— Щеше да ти допадне — потвърдих аз. — Опожарихме половината санаториум и изстреляхме повече патрони, отколкото вие през Голямата война. Не ти трябват илюминации по случай националния празник. — Доядох си залъка и допълних: — Райкър е там, където е трябвало да бъде много отдавна. На оня свят.
— Добре се справи, каубой. Казах ти навремето, че си като булдог. Захапеш ли, не пускаш.
— Благодаря. Колкото за протокола — ако Ред не го беше очистил онзи негодник, щях аз да го направя.
Шерифът ме погледна през масата и пусна една от тайнствените си усмивчици. Знаеше какво имам предвид. След като Райкър вече се беше махнал от пътя, щатът щеше да прекрати разследването срещу Кълан за скалъпения процес от едно време. Вече нямаше кой да подава жалба, пък и кого ли го беше грижа. Било, каквото било, това се беше случило преди цели двайсет години, Райкър беше доказал, че е психар и убиец. И накрая наистина беше пратил да убият Уилма Томпсън. Знаех обаче и че докато е жив, Броуди ще носи дамгата на този скалъпен процес.
— Няма да се учудя, ако Остърфелт дори ти предложи да станеш главен прокурор — отбелязах аз.
— Как ли не! — засмя се Кълан. — Само когато слънцето изгрее от запад.