Кълан се натъжи, лицето му помръкна. Той се взря през прозореца, сякаш някъде отвън бяха написани отговорите на въпросите за живота и смъртта, които всички си задаваме.
Делайла понечи да каже нещо, но Кълан я прекъсна.
— Винаги е така, отнасят го невинните — промълви той.
— Да, това му е лошото — съгласих се. — Утре вече никой няма да се интересува от всичко това. — Станах да си вървя, ръкувахме се. — Все пак си свестен човек. Само дето играем по различни правила.
— Не бъди толкова сигурен.
— Благодаря за почерпката — казах и подритвайки балоните, се отправих към вратата.
— Ей, каубой! — извика Кълан. Спрях, обърнах се и го погледнах.
— Страхотен си, истинска хрътка — рече ми той. — този път обаче тръгна по грешна следа.
— Според мен си прав, но само донякъде — отвърнах аз.
— Никога ли не си признаваш, че си сгрешил?
— Защо да си правя този труд?
— Е, запомни едно. — Какво?
Той ми се усмихна за сбогом.
— Че съм ти го казал аз — изрече Томас Броуди Кълан.
42.
Върнах се с автомобила вкъщи, поиграх си с кучето и го поглезих, като му дадох две консерви кучешка храна и допълнителен кокал. Докато стоях под душа, държах ръката си далеч от струята, да не намокря превръзката, после си облякох най-хубавия тъмносин панталон и синя риза. Минах през магазина и купих най-скъпото шампанско, което имаха, отбих се и в съседния магазин за детски играчки, откъдето взех тенекиена кофичка, с каквито дечурлигата си играят по плажа. На ъгъла някакво момиченце най-много на осем — девет години продаваше рози. Десет цента стръкчето. Бяха му останали шестнайсет. Купих ги всичките и дадох на момиченцето пет долара. Стори ми се, че то — аха, и ще се разплаче.
Когато свърнах към къщата на Мили, вече се мръкваше.
Тя ми отвори още преди да съм стигнал до вратата.
— Здрасти — рекох и. — Минавах случайно насам… Мили не ме остави да довърша. Дръпна ме вътре в къщата, сложи розите и кофичката с шампанското на масата при вратата и ме целуна по бузите и устата, после взе кофичката и ме заведе в банята на горния етаж. Завъртя кранчетата и изсипа във ваната цяло шише течен сапун. Разкопча бавно ризата ми, като от време на време ме целуваше по гърдите. Смъкна ципа на панталона, съблече и него, след което ме сложи да седна на ръба на ваната и ми изу обущата и чорапите. Разкопча бавно и своята блуза, остави я да падне на земята и смъкна панталонките за тенис и бикините. Пъхна палец във водата и се отпусна сред мехурчетата, после ме хвана за ръцете и ме тури да седна срещу нея. Кимна към превръзката.
— Божичко, какво се е случило? — възкликна разтревожена.
— После — отвърнах аз, — Ами шампанското?
— После — пророни Мили.
Наместих се във ваната, а Мили обви нозе около хълбоците ми, хвана ме за ръката и целуна нежно раната.
— Сериозна ли е? — попита тихо.
— Няма да се учудя, ако ми е опропастила мечтите да стана концертиращ пианист — прошепнах аз.
Тя сплете крака около кръста ми и ме придърпа към себе си.
— Слава Богу! — пророни в ухото ми. — Мразя го тоя Шопен.
ЕПИЛОГ
1946 г.
Навремето, докато беше в Европа, Банън получи картичка от Броуди Кълан. За Коледа на 1944 година. Намираше се в градче в Нормандия. Вече не му помнеше името. Всъщност в градчето не беше останало много за помнене.
„Знам какво е по Коледа — беше му написал Броуди. — Ще си спомня за теб и ще изпия за твое здраве чаша ирландско уиски. С едно ледче. Пази се, каубой.“ И отдолу подпис: „Дядо К.“
Банън получи картичката на трети януари, но нали важно беше вниманието.
Оттогава — нито думица, ако не броим картичката, която беше пристигнала преди два дни. Сега, точно както преди пет години, Банън се спускаше по хълмовете към Сан Пиетро. Всичко си беше същото, само дърветата бяха малко по-високи, в киното даваха друг филм и Макс и Лени не го причакваха на завоя.
По пътя не бе казал почти нищо, а предната вечер беше седял край басейна с крак, топнат във водата, и беше чел и препрочитал папката, която бе пазил през всичките тези години. Беше в сандъчето, което бе оставил у Мили, преди да се запише доброволец. Не се сети за сандъчето, докато не получи картичката, след като се прибраха от медения си месец.
Прочете я, показа я на Мили, после отиде в мазето, отвори сандъчето и изрови папката.
„Случаят е приключен за всички освен за теб, Зий“, беше си помислила Милисънт.
Не го попита нищо, почти не отвориха дума за пожълтялата папка и по време на пътя, ала Мили знаеше, че в нея се съдържат въпроси, които не са давали мира на Банън още от последния път, когато той се е върнал от Сан Пиетро. Сега младата жена седеше, отпуснала длан върху крака му, и гледаше как хълмовете се превръщат в планини.