Банън смяташе да намери отговорите.
В подножието на баира той зави наляво, излезе при хотел „Вълните“ и спря пред входа.
Пиколото беше длъгнест младеж в шита по поръчка униформа, със зализана назад коса и мазна усмивка. Колкото повече се приближаваше към автомобила, толкова повече върху лицето му се изписваше страхопочитание. Спря отпред и прокара лекичко длан по капака.
— Прелест! — възкликна момъкът. — Италианска боя. — Дръпна се на около два метра, огледа отново автомобила и се върна: — Дванайсет цилиндъра. Максимална скорост сто и шейсет километра в час.
— Топло. Сто и осемдесет — поправи го Банън.
— Британска кожа, бас държа, че радиоприемникът върху светлинното табло е „Стърнбърг“.
— „Мюленбърг“.
Хлапакът подсвирна тихичко от възхищение.
— Как мислиш, ще се намери ли местенце, където да не издерат вратата на тая хубавица? — попита Банън, докато слизаше с доста мъки от предната седалка.
Младежът се завтече да му помогне и той му подаде бастуна.
— Ще се справя — рече Зийк. — Подръж това.
След като слезе и взе бастуна, момчето се втурна от другата страна на автомобила и отвори на Мили. Както винаги, тя беше изумителна: бе облечена в меки тонове — светлосиня пола и розова блуза, на главата носеше жълта сламена шапка с широка, смъкната встрани периферия. Свилената и коса се бе разпиляла по раменете. Хлапето я загледа като омагьосано. За миг забрави за автомобила и протегна ръка, за да помогне на Мили да сложи крак върху стъпалото отстранил после на тротоара. Поклони се едва ли не доземи.
— Благодаря — каза жената и го озари с ослепителна усмивка.
Банън му подаде пет долара, но момчето поклати глава.
— Не, драги ми господине — каза то и погледна военните отличия върху бежовата риза на Банън. — Не вие, а аз трябва да ви платя за привилегията да прекарам такъв автомобил от другата страна на улицата.
После притича при вратата откъм волана, метна се вътре и прокара нежно длани по дъбовото кормило.
Банън и Мили влязоха във фоайето, точно срещу тях седеше Брет Мерил. Изправи се, отиде с клатушкане да ги посрещне и се ръкува с Банън така, че щяха да му изпопадат зъбите.
— Радвам се да те видя, Зийк — каза с усмивка, озарила фоайето. — Как е кракът?
— Добре — отвърна Банън. — Нося бастуна колкото за равновесие. Милисънт, това е Брет Мерил.
— Драго ми е, госпожо Банън — изрече галантно той, нали си беше южняк — кавалер до мозъка на костите, и долепи устни до дланта й. — Радвам се изключително много, че се запознахме. Нека пийнем по нещо — покани ги Брет.
Седнаха в барчето встрани от основното фоайе. Нищо в хотела не се беше променило от последния път, когато Банън беше тук.
Мерил каза на келнера:
— Знам какво ще поръча господинът, освен ако вкусовете му не са се променили. Ирландско уиски, чисто, с едно ледче.
— За вас? — обърна се към Милисънт.
— „Амарето“ с много лед.
После се пресегна и хвана Банън за ръката — мило движение, от което личеше колко много го обича. Останалото се четеше в очите й.
Когато изпратиха Банън във военната болница в Сан Диего, Милисънт бе настояла да му отиде на свиждане. В началото той се дърпаше. Искаше да се възстанови напълно, да си стъпи на краката. Да се отърве от бесовете, които преследваха всеки, участвал в полесраженията: вината, че си оживял, а другите около теб са загинали, страхът, който е толкова истински, че чак ти пари като киселина на гърлото.
Въпреки това тя бе отишла, а после всяка събота и неделя отиваше с автомобила до болницата, обграждайки Банън с любов и грижи. Ободряваше го, прогонваше кошмарите му. Войната бе добавила няколко години към красивото му лице, инак Банън се чувстваше в чудесна форма и изглеждаше добре.
— Хотелът не се е променил — отбеляза той и огледа фоайето.
— Не е — съгласи се Мерил. — Верен е на традициите. Но ми се струва, че все пак ще се промени. Времената се менят. Хотелът трябва да е в крак с тях.
— Лошо — намеси се Милисънт. — И традициите са хубаво нещо, нали?
— Точно така — отвърна Мерил.
— Съжалявам, че идваме чак сега — подхвана Банън. — Последната картичка на Броуди пристигна с куп други писма, препратени от болницата. Сигурно е обикаляла месец — два от поделение на поделение. Дано не ми се сърди, че не съм му отговорил по-бързо.
— Броуди ли? Никога няма да ти се разсърди — възкликна Мерил.
— Как вървят нещата при него?
— Още е жив — усмихна се другият мъж. — Знаеш си го. Прави всичко напук — допълни той и в гласа му се долови тъга.