— Всъщност аз почти не го познавам — напомни Банън.
— Познаваш го, и още как. В някои отношения може би повече от нас. Влезе му под кожата, а случи ли се това, разбираш много за човека. Инак нямаше да си тук. — Той преглътна един-два пъти и продължи: — Миналия ноември получи инфаркт. Веднага след Деня на благодарността. Закусихме заедно при Уенди и тъкмо изкачвахме стълбите пред шерифството. Както винаги, Кълан поздравяваше всички, които срещне. Най-неочаквано спря и седна на стъпалата. „Май получих инфаркт — рече. — Имам чувството, че гърдите ми ще се пръснат.“ Оказа се прав. Тежък инфаркт. Този път едва прескочи трапа. Доктор Флеминг му даваше най-много седмица. После две седмици, после два месеца. След два месеца му отпусна още месец и половина, а подир още два месеца Броуди се разхождаше всеки ден из парка. Пушеше, пиеше, правеше всичко, което му беше забранено. Но бързо отпада. От ден на ден се променя. Вчера попитах лекаря как стоят нещата и той отвърна: „Кълан е по-болен от повечето мъртъвци, които познавам.“ Минута — две всички мълчаха.
— Прав си, Брет, за Броуди — рече по едно време Банън. — Бил съм с него колко — най-много половин месец. Въпреки това не мога да го забравя. Често съм си мислил през годините за него.
— Така е с капитана.
— За всичко е виновна военната поща — затюхка се ядосан Банън. — Трябвало е да получа картичката преди няколко седмици.
— Той ще те разбере. Когато прочете статията, в която Пенингтън разказваше как си бил удостоен с Кръст за особени заслуги и с „Алено сърце“, направо се разтанцува. „И е ранен в крака, точно като мен, представяш ли си!“ — все повтаряше. Беше много горд с теб. Не е нужен половин месец, за да разбереш колко струва един човек.
— Вярно е — намеси се Милисънт Банън и погледна с обожание мъжа си.
„Късметлия“, помисли Мерил. После каза:
— И на теб ти се е струпало много, нали?
— Не бих казал — отвърна той. — През повечето време бях в транспортни войски, давах път на танковете, на джиповете, на бронираните камиони и тежкотоварните коли, за да не стават задръствания и да стигнат до фронта. Вече наближавахме границата с Германия, когато един германски танк „Тигър“ успя да мине през предната линия. Бяхме хванати като в капан в кръстосан огън. Натъкнах се с джипа на мина. После съм изпаднал в несвяст и когато дойдох на себе си, видях, че лежа под проклетия джип и всичко, което мърда, е под обстрел. Успяхме да спрем онази гадина — танка, и артилерията го довърши. Но с това не допринесохме с нищо за победата. Просто поредната дребна подробност в хода на Втората световна война.
— Аз пък чух друго — възрази Мерил.
— Точно това се случи — натърти Банън.
Мерил погледна някъде встрани, усмихна се и се изправи.
— Ето я и Дел — оповести той.
Делайла си беше същата. Нямаше и една бръчица, нито един побелял косъм. „Дали «Приказна гледка» не е построена върху извор на младостта?“, рече си Банън.
— Добре дошъл, герой! — целуна го тя по бузата и веднага насочи вниманието си към жена му. — Вие сигурно сте Милисънт — протегна й ръка.
Банън видя как Делайла оглежда от глава до пети Милисънт и очите й грейват. „Мисли си, че жена ми е от висока класа.“
— Как вървят нещата в „Приказна гледка“? — попита той.
— Няма промени — отвърна Делайла с дрезгав глас. — Избухне ли война, сякаш всичко застива. Както гледам, ти, Зийк, пращиш от здраве. — Тя отново се извърна към Милисънт и се усмихна. — Сигурно е заради прекрасната компания. Поздравявам ви.
— Благодаря — отвърна другата жена. Явно се притесняваше, все едно бе дошла за пръв път при роднините на мъжа си, и Делайла го долови. После рече: — Имам чувството, че ви познавам всички. Зий ми е говорил много за вас. Всъщност се запознахме в деня, когато дойде за пръв път в Сан Пиетро.
— Видяхме в „Таймс“, че сте скрепили връзката си с брачен съюз.
— Отскочихме до Монтерей и се венчахме. И двамата не искахме шумна сватба. Роднините се разсърдиха, но ще им мине.
— Получих картичката едва завчера. Тая военна поща за нищо не става… — започна пак Банън да се извинява.
— Така каза и Броуди. — Настъпи миг неловко мълчание, сетне Делайла продължи: — В парка е. Нека донесат поръчката и ще идем при него.
— Ще прощавате, но трябва да вървя — намеси се Мерил. — Днес имаме годишнина. Ще заведа Сюзан за една седмица в Сан Франциско, Ще отседнем в „Сейнт Фраисис“, ще си поръчаме нещичко в стаята и ще повярваме, че отново сме на двайсет.
— Честито — поздрави го Милисънт. — Сигурна съм, че ще прекарате страхотно.
Сбогуваха се и Мерил излезе от хотела.