— Подгответе се — предупреди Делайла, докато ги водеше през просторното фоайе към остъклената двойна врата. — Пийнал си е.
Беше чудесен ден — безоблачен и безветрен, градината, сгушена между двете крила на хотела, представляваше приказно красив оазис с изумруденозелена трева, обточена по края с цветя. Тихият океан зад нея бе спокоен като езерце със златни рибки.
Броуди Кълан седеше на отдалечена маса с чадър на ивици под акациите. Беше съвсем слаб. Заради немощното сърце направо се беше стопил, страните му бяха хлътнали. Почти прозрачната кожа на лицето се беше опънала. Оредяващата му коса беше съвсем бяла.
Беше топло, въпреки това той бе заметнат с одеяло. Но макар че тялото го беше предало, неукротимият му дух бе отказал да се предаде. Изопнал гръб, Кълан седеше в инвалидна количка, сините му очи бяха, както винаги, нащрек. Докато тримата вървяха към масата, върху съсухреното лице на капитана грейна усмивка.
— Е, крайно време беше! — възкликна той.
Макар и позаглъхнал, гласът му звучеше все така хашлашки. Той веднага насочи вниманието си към Милисънт. Пресегна се, хвана я за ръката и я държа дълго.
— Видях снимката от сватбата в светската хроника — подхвана дрезгаво Кълан. — И там сте красива, но не колкото на живо. Нищо чудно, че Банън не ви водеше толкова дълго тук. Сигурно се е страхувал, че ще грабна сърцето ви и двамата ще избягаме.
— Още не е късно — отвърна със закачлива усмивка Мил.
— Върна ме от оня свят — обади се и Банън. — Не ме остави да се отдам на самосъжалението.
— Ти, каубой, си късметлия.
Насядаха около масата, беше им хубаво, все едно са стари приятели. С бодрия си дух Броуди разсея всички притеснения. До него имаше масичка с бутилка ирландско уиски и сребърна кофичка за лед, покрита от жегата със ситни капки. Върху масичката имаше и пет-шест вече свити цигари и евтина запалка.
Броуди погледна към другия край на масата, взря се в Зийк Банън и видя изражение, което познаваше, изражение, което и досега, погледнеше ли се в огледалото, му се случваше да вижда.
— Чу ги, нали? — попита той.
— Да съм чул какво? — учуди се по-младият мъж.
— Знаещ какво. Чу ги току до рамото си, нали? Докато си лежал под джипа, ти се е струвало, че той е там и е дошъл да си те прибере. Знам какво ти е било, мой човек, и аз ги чух, докато лежах в окопа във Франция. Онези криле. Ангелът на смъртта, който само дебне да те грабне. После просто си отлетя досущ червеношийка, която си стреснал, докато си вървял. На косъм си бил. И беше много уплашен, нали?
Банън си замълча, но Мили се пресегна и го хвана за ръката.
— Казвал ли си някога на жена си? — попита Кълан.
— Да, казвал ми е — отвърна тя вместо него. — По свой си начин.
— Трудно е да си признаеш, че те е страх — допълни Кълан. — Никога не съм чувствал някого чак толкова близък, че да го направя. — Той погледна Делайла а добави: — Загубил съм само аз. — Сетне се извърна отново към Банън: — Е? Как е кракът?
— Още не е съвсем укрепнал. Но до месец хвърлям бастуна.
— Какъв панегирик само написа за теб Пенингтън! И досега си любимец на журналистите, а!
— Защо да си кривя душата, така е.
— Вече се ожени, задоми се, какво смяташ да правиш занапред?
— Нямам представа — отвърна Банън. — Още мисля.
— Пак ли смяташ да си играеш на стражари и апаши?
— Едва ли, Броуди. Но човек никога не знае.
— А вие на какво мнение сте? — обърна се Кълан към Милисънт.
— Негова работа, да се занимава с каквото реши — отговори тя.
Той се засмя и поклати глава.
— Само каква разбрана жена си си взел, каубой. Е, заслужаваш най-доброто.
— Благодаря.
Келнерът донесе бутилка „Амарето“ и Делайла се зае да пълни чашите. Броуди се пресегна да си вземе цигара, а Милисънт извади запалката „Дънхил“ и му я запали.
— Помниш ли последния път, когато се видяхме? — попита Кълан.
— Оставаше да не помня! — рече Банън. — Горе в балната зала. Тъкмо се беше оттеглил от политиката.
— Време е да поговорим за това — допълни той. — По онова време не можех да ти кажа всичко, защото щях да нараня прекалено много хора, хора, които обичах и които ме обичаха. Банън се наведе напред. Цели пет години беше чакал отговорите на въпроси, които бе смятал, че никога няма да получи. Милисънт го погледна с крайчеца на окото.
— Не се налага да го правиш, Броуди — отвърна Банън.
— Изабел почина през четирийсет и втора. От инфаркт. Бен я надживя с две години, но без нея беше загубен. Ако наистина е вярно, че можеш да умреш от сломено сърце, то случаят с Бен е точно такъв.
— Дали да не се поразходя? — намеси се Милисънт.