Още петима стояха долу и всички откриха едновременно стрелба. Беше страшно. Куршумите трошаха лампите и прозорците, забиваха се в стените. Оттук нататък спомените ми са накъсани, приличат на колаж: ваза с цветя, която става на парчета, гангстерът, който стои при стената, отдясно на Анди, се обръща към него и той стреля право в лицето му, след което онзи се свлича на колене, превива се одве и пада с глава върху килима, револверът на Бъки, който гърми дваж по-силно от всички останали пищови, взети заедно, гангстерът до вратата на вътрешната спалня, които се върти като пумпал, а от гърдите и гърба му се разхвърчават снопчета габардин, негодникът при входа, който изстрелва един — единствен куршум, уцелва Анди отзад по тила и го поваля възнак на голямото тапицирано канапе.
Всичко това се случи за по-малко от минута. Един от главорезите реши да духне и тъкмо излизаше, когато Бъки му тегли куршума. После Бъки се облегна на перилата на стълбата, понечи да презареди и онзи, който бе застрелял Анди, се надигна. Запълзя на четири крака и затърси оръжието си. После чух изстрел отвън.
Кълан:
Влязох вътре и що да видя — ранен в корема, Бъки се мъчи да презареди, а ръцете му целите в кръв, куршумите се плъзгаха между пръстите му и се сипеха по пода. Анди Слоун лежеше мъртъв. Всички бяха мъртви, ако не броим Бъки и последния от хората на Райкър. Но и те бяха направени на решето от куршумите. Стояха в двата края на стаята, някъде на шест — седем метра един от друг.
През годините съм се връщал отново и отново към онова, което се случи после, сякаш го виждам като на забавен кадър, и съжалявам, че не е било по силите ми да го предотвратя. Съжалявам, че не мога да изключа прожекционния апарат и да спра времето.
Бях на шест — седем метра от главореза на Райкър.
Той се мъчи да стане на крака. Насочва оръжието.
Бък зарежда пищова и вдига ръка.
Аз решавам, че съм по-близо, и се целя право в главата на бандита. Но макар и ранен, Бъки бе по-бърз от мен. Някъде с половин секунда. Той стреля, стрелям и аз. Неговият куршум уцелва мафиота пръв, секунда преди моя. Главата на оня отскача назад, моят куршум просвистява на сантиметри покрай него и улучва вратата на спалнята на първия етаж.
Бъки поглежда Дел и казва: „Представяш ли си. Да ме убият в бардак!“
После изпищява жена. Беше зад вратата на спалнята на първия етаж, запазена, общо — взето, за местните. Завтекох се и изритах вратата. На персийския килим лежеше мъж, прострелян в гърлото. От раната шуртеше кръв. Жената беше опръскана от глава до пети с кръвта му и беше изпаднала в истерия. Беше захлупила лице върху окървавените си длани. Трепереше като листо. Но аз не гледах нея.
„Разкарай я оттук“, изкрещях на Делайла и двете се изнесоха, а аз продължих да гледам младежа, проснат в нозете ми. Видях как очите му угасват.
Беше кръщелникът ми — Илай младши.
Моят куршум го беше убил.
Двамата замълчаха. Отдавна бяха надмогнали сълзите, ала тъгата им бе толкова голяма, че се усещаше като студен вятър. Банън притисна ръката на Милисънт между дланите си, после я целуна. По лицето й на вадички се стичаха сълзи.
Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че трябва час по-скоро да изнеса Илай оттам. Не губих нито миг. Омотах го в персийския килим, наквасен с кръвта му. Инак в стаята нямаше кръв, ако не броим завивките. Дръпнах ги от леглото и ги натиках в дрешника. После вдигнах Илай, занесох го през страничната врата и живия плет при автомобила му и го сложих в багажника. Когато се върнах, съдебният лекар тъкмо влизаше. Подметнах възможно най-нехайно: „B спалнята няма нищо.“ Бях оставил вратата отворена, та той да не види дупката от куршума.
После проведох най-страшния телефонен разговор в живота си. Обадих се на Бен и му казах да ме чака при урвата. Имаше непрогледна мъгла, не можех да видя дори катарамата на колана си. Той дойде при пропастта и двамата започнахме да оплакваме Илай, да се молим за него, да му говорим — имах чувството, че и нашите души умират. Решихме майка му да не узнае никога какво точно се е случило. Никога не научи, че синът й е бил убит в бардак от мъж, когото тя обича. Това вече щеше да я погуби. Илай беше нейна свидна рожба, спойката в едно голямо приятелство. Изтикахме шевролета, аз седнах зад волана, закарах го при урвата и скочих на пътя. Автомобилът сякаш пада цяла вечност, докато се удари в скалата. След минута — две се взриви.
Не знам как Бен не е полудял, когато се е прибрал у дома при Изабел. Волю — неволю е трябвало да мълчи до следващата сутрин, когато едно вестникарче, тръгнало нагоре по Панорамния път, видяло смачкания шевролет и отишло да им съобщи.