Облегна се и се ухили.
Известно време Илай не помръдна на стола. Сетне преброи парите си до последния долар — шест хиляди и шестстотин, — и ги остави върху мизата на своя противник.
— Изравнявам — оповести той. — Щом имаш толкова силна ръка, дай да я видим.
Лявото око на О’Дел заигра. Той се извърна към Горман, но и този път срещна безучастния поглед, на който се бе натъквал цяла вечер.
Обърна първите две карти, захлупени с лице към масата. Асо и вале.
— Фул до вале — ревна той. — Дай да го видим тоя твой кульор.
— Точно така, имам кульор — потвърди Горман и за пръв път, откакто се бяха събрали, се усмихна.
Също обърна първите две похлупени карти.
Асо каро, петица каро.
О’Дел се пресегна да вземе парите върху масата.
Горман обърна и последната си карта. Тройка каро.
— Само кари — отбеляза Горман. После се засмя. — Кульор.
О’Дел застина и се втренчи невярващо в тройката каро. Избърса с длан устата си. По челото му избиха лъскави капчици пот. Той изгледа с омраза Горман.
Мъжете по столовете взеха да обсъждат случилото се. Хенеси си сипа двоен бърбън.
— Ах ти, негодник с негодник — ревна О’Дел, после сграбчи картите от ръката си — фул, и ги метна по Илай. Няколко го удариха по гърдите, другите полетяха към пода.
Толман стовари длан върху масата.
— Това тук е почтена игра! Дръжте се подобаващо! — разпореди се той. — Печели кульорът до асо. — Шерифът взе връзката нотариални актове на О’Дел и ги сложи върху актовете на Илай Горман. — Победителят получава всичко.
Илай се изправи и прибра в чантата парите — общо деветнайсет хиляди и осемстотин долара.
На О’Дел му бяха останали всичко на всичко двеста долара, колкото да се включи в играта и вероятно да загуби още на първото раздаване. Тресеше се от гняв. Хората, дошли да погледат, се бяха стълпили около Горман: потупваха го до гърба, честитяха му, благодаряха му, че е спасил долината.
О’Дел тръгна към вратата и подвикна през рамо:
— Ей, Горман!
Илай го погледна иззад приятелите, насъбрали се около него.
— Искам само да ти кажа, че днес следобед продадох за един долар долината на Арни Райкър. Още тази вечер се махам от тук. Но до деня, когато умреш, на врата ще ти виси Райкър.
Празненството беше приключило, Бен и Броуди бяха отишли да си легнат. Илай реши да изпуши последна пура и обеща на Мади да се върне до няколко минути. Излезе през задния вход, отряза върха на пурата и я запали. Чу откъм конюшнята гласа на Броуди и се запъти към пасището.
— Голямо зрелище, ще знаеш! — сподели Броуди с белия жребец.
— Имаш ли да ми казваш нещо, Томас? — попита той. Момчето не отвърна, затова старецът продължи:
— Ясен си ми като ръка карти. Виждам всичко по лицето ти.
— Виждате какво?
— Възхищение към мен, каквото досега не съм забелязвал.
— Как да не ви се възхищавам! Нали спечелихте!
— И не само това.
Броуди не можеше да лъже Илай Горман. Бръкна в джобовете си, помисли и рече:
— Ние такова… ние, господин Илай, бяхме там. Скрихме се с Бен на тавана.
— Моля? — свъси се като буреносен облак Илай.
— Нима мислите, че ще пропуенем такова нещо, господине? Носехме и театралния бинокъл. Видях всичките ви ръце.
Мъжът продължи да се въси, после обаче се усмихна и кимна.
— Би трябвало да се досетя — отсъди накрая той. — Наистина страхотно зрелище, не беше за изпускане, а?
— Но искам да ви питам нещо — каза Броуди.
— Какво?
— За последната ръка. Защо заложихте само сто долара?
— Видя ли го О’Дел? Не става за покерджия. Изобщо не си броеше парите, само ги трупаше. А аз, Томас, съм човек на точните сметки. След всяко раздаване знаех кой с какво разполага. В пода имаше шест хиляди и четиристотин долара. Знаех, че О’Дел вече държи фул, почти не погледна последната си карта. А аз имах кульор. О’Дел разполагаше с шест хиляди и деветстотин долара, аз — с шест хиляди и седемстотин. Заложих сто долара и така ограничих пода до шест хиляди и шестстотин, точно с колкото разполагах, така че бе невъзможно О’Дел да направи по-висока миза и да ме извади от играта. След като спечелих раздаването, му оставаха числом и словом двеста долара, колкото за още едно раздаване, така победих. Ако бях заложил на двоен реланс той можеше да вдигне на четиристотин долара — на мен ми бяха останали само двеста долара, аз нямаше да мога да отговоря и щеше да спечели О’Дел.
— Видях ви, че четири пъти губите, въпреки че държахте печеливша ръка.
— Не четири, а пет пъти. При последното раздаване О’Дел реши, че имам нисък кульор и че се опитвам да блъфирам с малка миза, затова обяви пас. Бях сигурен, че няма да тръгне да увеличава мизата и да ме принуди да залагам, с което да ме извади от играта.