Броуди поклати глава.
— Чак с последната карта ръката стана печеливша. — Точно така. Ако не бях изтеглил тройката каро, щях да бъда принуден и аз като О’Дел да пасувам. Той щеше да спечели ръката, но аз пак щях да разполагам с шест хиляди и седемстотин долара.
Илай угаси пурата и се отправи към къщата, но после спря и пак се обърна.
— Тази вечер научи ли нещо, Томас?
— О, да, драги ми господине. Две неща.
— Какви?
— Изкуството да блъфираш — отвърна момчето. — И колко е важно да ти върви.
Най-трудно му беше да напише писмата. Вече си бе събрал багажа и го беше подредил в двете пътни чанти, пъхнати под леглото. Бе скътал цялото си състояние — четиристотин долара предимно в банкноти — в кутия от пури, прихваната с връвчица и сложена най-отдолу в една от чантите. В джоба на единствения си шевиотен костюм, вече лъснат на лактите, бе прибрал двайсет златни монети от по десет долара. В джоба на палтото пък бе сложил часовника, който Илай му беше подарил на един от еврейските празници — Освещение.
Седна на крайчеца на леглото и отново прочете писмата които бе написал на господин и госпожа Горман и на Бен. Цели два дни беше обмислял думите, бе писал и преписвал писмата. Накрая писмото до Горманови се получи кратичко — благодареше му за всичко, което са направили за него. Обясняваше им, че е настъпил мигът да напусне дома, който са му осигурили, и да се лиши от грижите и обичта им. Да намери своето място под небето. Надяваше се те да го разберат.
„За мен вие бяхте родителите, които изгубих — пишеше накрая Броуди. — Признателен съм ви, че ми предложихте да ме изучите в колеж, но според мен всички сме наясно, че не съм от най-ученолюбивите. Време е да намеря мястото си под слънцето. Ще ми бъде много мъчно за вас двамата, за Бен и за този дом. Обичам ви от все сърце.
Писмото до Бен не бе така прочувствено.
„Ти си братът, когото никога не съм имал, и най-добрият приятел, когото ще имам през живота си — пишеше му той. — Вие с Изабел вече сте наясно с бъдещето си. Колкото до мен, в този миг аз нямам бъдеще. Нямам какво повече да правя тук, в Еврика. Ще оставя Циклон в шерифството. Сигурен съм, Бък ще го върне у дома. Много те моля, грижи се за него. Той е първото нещо, което съм купувал с парите си и което си е струвало. Напускам това място, Бен, за да тръгна по широкия свят. Знам, ще ме разбереш. Убеден съм, че ако някога имаш нужда от нещо — от каквото и да било, ще намериш начин да ме откриеш и аз ще дойда на мига. Пожелавам ти щастие в живота и ти благодаря за грижите, които през всички тези години полагаше за мен.
Беше му непосилно да напише писмо на Изабел. Захващаше го десетина пъти, после обаче намачкваше листа и го запокитваше на пода. Накрая написа:
„Скъпа Изабел,
След няколко седмици вие с Бен се връщате на Източното — крайбрежие, за да започнете нов живот. Той е мъж тъкмо като за теб Обича те много и ще превърне живота ти във вълшебство. Време е да напусна това място и също да си потърся късмета. Ще те помня до сетния си дъх.
Слезе с коня по пътеката, завърза го за едно дърво и му даде ябълка, после се извърна към къщата на Хофман.
В ъгловата стая светеше.
Изабел се бе измъкнала и го чакаше.
Броуди реши да поизчака тя да се прибере в къщата и чак тогава дай остави в зимната градина бележката.
Сетне обаче размисли: ами ако майка й намереше писмото?
И още по-лошо — само един страхливец би си тръгнал така. Приближи сър свито сърце тайното местенце. След тринайсетте години сиромашия, след като загуби майка си и баща си, които бе обожавал, Броуди се бе научил да живее без чувства. От Горманови бе усвоил какво е да обичаш и да маш достойнство, у Бен бе намерил брат, с когото да споделя страховете и радостта си. Докато Изабел…
Изабел беше друго. Тя беше първата му любов. Бе пробудила у него чувства, каквито Броуди не бе познавал никога дотогава. Двамата с радост се бяха разделили с девствеността си, бяха я жертвали един за друг. Изабел му бе разкрила нежност и дух, които му вдъхваха и благоговение, и ужас. „Как да се сбогувам с нея! — запита се той. — Сърцето ми се къса.“
Знаеше какво трябва да направи, знаеше, че трябва да бръкне дълбоко в душата си, да се върне четири години назад, за да открие и да съживи цинизма, безчувствеността, самотата на онова хлапе, което бе израсло в Еврика и което след смъртта на майка си бе треперило сам-само в леглото в ъгъла на перачницата, докато Бен не го бе намерил, за да го отведе у Горманови, при живот, за какъвто той не бе и мечтал.