Сега бе дошло времето да си плати.
Влезе решително в зимната градина.
Но още преди да е стигнал дъното, Изабел изскочи от мрака и се завтече към него. Беше по нощница и отгоре по извезан с розички копринен халат.
Броуди усети как на гърлото му засяда буца — не можеше да преглъща.
— Татко ми каза за господин Илай. Прекрасно, нали! — възкликна радостно момичето.
Обви ръце около врата му и се притисна до него, косата й допря лицето му. Броуди продължи да стои, безжизнено отпуснал ръце.
Изабел се дръпна, погледна го и видя нещо, което не бе зървала дотогава. В очите му имаше сълзи.
— Броуди…
Първият намек за уплаха. Устните му мърдаха, но думи не се чуваха.
— Броуди! — възкликна Изабел и понавела глава, пак се взря в него.
Той я докосна по бузата и забеляза, че ръката му трепери.
— Нещо лошо ли? — пророни момичето и също се разплака. Долепи два пръста до устните му. — Не ми се слушат лоши неща. Чу ли?
— Изабел… Трябва… Трябва да се махна оттук.
— В какъв смисъл „да се махнеш“? Къде отиваш? Броуди заби очи в земята. Нямаше сили да я погледне в лицето, да види сълзите, които вече се стичаха по страните й. Поклати глава.
— И аз не знам. Но не е честно да оставам тук.
— Не е честно ли?
— Погледни ме, Изабел. Много те моля. Нямам си нищо. Дрехите, които притежавам, се събират в една пътна чанта. Разполагам с четиристотин долара, сложил съм ги в кутия от пури, това е всичко, което имам на тоя свят…
— Стига! — рече момичето.
— Бен те обича. Той може да ти даде всичко, каквото поискаш.
— Това не ме вълнува — проплака Изабел. — Обичам те, знам, че и ти ме обичаш.
— Оставих бележка на господин Илай и госпожа Маделин, написах писмо и на Бен. Тръгвам си, Изабел. Напускам завинаги долината Сан Пиетро. Така е най-добре за всички. И най-вече за теб.
— За мен не е най-добре — натърти с болка момичето. — Седнал си да се притесняваш за Бен и за Горманови. За мен не ти ли е мъчно?
— Още сме деца — отсече дрезгаво Броуди. — Това нашето е хлапашко увлечение.
— Хлапашко увлечение ли? — Сега вече Изабел плачеше неудържимо. — Толкова ли малко знача за теб?
Заболя го непоносимо. Той се пресегна да я помилва, тя обаче се дръпна, отстъпи назад.
— Зарязваш ме, ето какво правиш.
Гласът й наподобяваше прошепнат стон, вопъл в нощта, мъката й беше толкова голяма, че Броуди не знаеше какво да прави.
— Трябва да тръгвам. Така е най-добре за всички.
— Откъде знаеш какво е най-добре за мен? — простена момичето. — Мислех, че ме обичаш. Мислех, че ще ме закриляш и… — не се доизказа тя, задавена от сълзите.
„Божичко — рече си той, — защо не иска да ме разбере?“
— Сърцето ми се къса — простена момичето. — До гроб ще живея с тази болка. Ти превърна мечтите ми в кошмар.
— Изабел…
— Тръгваш си, добре тогава. Върви, махай се от мен. Известно време Броуди стоя, без да се помръдва, после се отправи по пътеката между цветята към изхода. Така и не събра сили да каже на Изабел, че също е сломен от мъка. Тъкмо да отвори вратата, когато момичето извика от мрака:
— Навремето четох едно стихотворение — каза му, задавена от болка. — Там пишеше: „Първата любов е до гроб.“ И аз повярвах.
Броуди изхвърча от зимната градина, хукна презглава към Циклон, метна се на гърба му и препусна надолу по пътеката — само и само да е далеч от къщата на Хофманови. Заобиколи имението „Приказна гледка“ и се спусна по стръмния склон на Хълма до Еврика.
Градът сякаш беше полудял. В кръчмите нямаше къде игла да падне, по улиците се виждаха мъже, които едвам се държаха на крака и стреляха във въздуха. Някои от момичетата танцуваха направо на покрития с дъски тротоар. Всички бяха научили новината за Райкър.
Светлината на града се бе плиснала и по плажа, Броуди се наведе и шляпна по хълбока Циклон, който препусна по пясъка.
— Хайде, момчето ми, потичай на воля! — изкрещя Броуди, докато жребецът ту нагазваше в прибоя, ту отново излизаше на пясъка, както обичаше да прави.
Подминаха града и Броуди обърна коня, който тръгна в тръс. Момчето слезе от него и цели два часа му-говори: изплакваше си болката и обясняваше защо му се налага да замине.
„Разбира ме. Виждам по очите му. Знае, че наистина нямам друг избор.“
Каруцата за края на железницата тръгваше в пет призори. Слънцето — алено обещание върху хоризонта, вече изгряваше, когато Броуди отведе Циклон в шерифството и го прихвана за коневръза. Преметна през рамо двете пътни чанти и влезе вътре. Заместник-шерифът дремеше зад писалището.
— Какво търсиш тук по никое време?