Мийзъл спря и ме погледна с любопитство.
— Във влака са ви давали болкоусшжояващи — заради крака.
— Сигурно. Не помня нищо от пътуването. Помня само, че снощи ви видях. Благодаря ви.
Лекарят заобиколи леглото и се надвеси над мен.
— А за бомбата не знаете ли? — Каква бомба?
— Божичко! — възкликна мъжът. — Преди пет дни хвърлихме над Япония нещо, на което му викат атомна бомба. Унищожила е цял град, казва се Хирошима. Вчера пуснах ме втора над Нагазаки. Очакват Япония да капитулира до седмица.
— Хайде де, друг път ще капитулира. „Всичко е от тоя морфин“, помислих си.
— Войната свърши, Зий.
— А аз съм го проспал.
Лекарят прихна. Аз също се засмях — за пръв път от доста време. Той тръгна към вратата, като клатеше глава.
— Оттук нататък, Зий, двамата с вас трябва да се съюзим, за да се преборим с този крак. Започваме утре в осем сутринта. След полунощ никаква храна, никакви напитки. Мислете му, да не вземете да ми повърнете насред операцията!
Четири дни по-късно дойде и Скай.
Появи се на вратата — не мъж, а канара. Беше с червена копринена вратовръзка, бяла риза и тъмносин костюм — от скъпите, дето вървят само с един чифт панталони. Носеше черно куфарче. Помнех го по-едър, може би малко по-висок, малко по-млад и много по-разпасан. Това е то паметта. В съзнанието ти всичко си остава непроменено, както си го видял за последен път, а аз не бях виждал Скай от цели четири години.
— Псето, което те е ръфало, явно е било доста голямо — рече той и кимна към гипсирания ми крак.
— А ти приличаш на нафукан борсов посредник — отвърнах му аз. — Сигурно защото са те произвели лейтенант.
— Това ми е официалният костюм. Вече съм с по-висок чин от теб и реших по този случай да се издокарам.
Думите му ме жегнаха. Някои неща не се променят. Скай притегли един стол, седна до леглото и ръката ми изчезна в огромната му лапа.
— Беше ми мъчно за теб, мой човек — рече ми той едва чуто. — Бива ли да не драснеш поне един ред!
— Нямах какво да ти съобщавам, всичко го пишеше по вестниците. Как ме откри?
— Аз съм ченге, забрави ли? Освен това съм ти най-близкият човек. Държат ме в течение.
— Мийзъл ти се е обадил. Скай се усмихна.
— И това също.
— Прави се на психоаналитик — изръмжах аз.
— Не е зле да си имаш някого, на когото му пука за теб — отбеляза Скай. — Обаждал ли си се на някого, откакто си тук?
Погледах го, поклатих глава и това сложи край на въпросите и отговорите. Следващия половин час Скай ми разказа какво ново — старо в отдела. Лейтенант Мориарити се бил пенсионирал и се бил изнесъл във Флорида — да лови риба. Някой си Манкуза, голям смотаняк, който не можел да си обуе и чорапите без пътна карта, станал капитан. Един от колеги те в отдела — Джери Фаулър, загинал при катастрофа, като се връщал една вечер от някаква кръчма. След напускането ми произвели Скай сержант, а сетне, след повишението на Манкуза, и лейтенант.
— Не се занимавам с нищо друго, освен да вися по заседания и да потупвам този и онзи по гърба. Това, ще знаеш, не е живот! Мъчно ми е за доброто старо време.
— Жалко, че се пилееш така. Добро ченге беше — вече завалях думите. — Нашият мислител!
Агаси бе специалист по убийствата, едно от най-кадърните ченгета, което съм срещал някога. Двамата с него се бяхме сработили чудесно. Аз събирах уликите, а той мислеше. Това му беше стихията — да мисли. Сядаше, вторачваше се пред себе си, прехвърляше наум всички улики и доказателства и ги подреждаше като мозайка. После на сцената се появявах аз, за да запълня празнотите. Навремето имаше един случай когато Скай се досети кой е убиецът, докато лежеше в болницата с куршум в хълбока, въртеше телефона и мислеше. Всъщност и досега имаше някои празноти във въпросния случай.
— О имам предостатъчно време за мислене — възкликна той. Пресегна се, вдигна дипломатическото куфарче, сложи го внимателно на леглото, щракна ключалките и го отвори. Беше пълно с папки.
— Четири години съм мислил върху това — поясни Скай. — Нарекъл съм го „Досието Еврика“. Докторът твърди, че през следващите два-три месеца си щял да разполагаш с много време. Тъкмо да не скучаеш.
Морфинът вече ме поваляше, очите ми се слепваха.
— Тоя случай ти е влязъл под кожата — изпелтечих аз.
— Има нещо такова — усмихна се Скай. — Ще наминавам всяка седмица. Това е най-малкото, което мога да направя. Потупа ме по ръката, но още преди да е излязъл от стаята, се унесох.
След няколко дни, когато главата ми, общо взето, се проясни, отворих куфарчето, прехвърлих сведенията в папките и направо се втрещих. Вътре имаше копия от съдебни протоколи, изрезки от вестници, стенограми на разпити, откъслечни исторически факти, за да е ясна хронологията на събитията, а също записки с мнението и наблюденията на самия Скай. Всичко бе подредено хронологично и започваше от началото на века: изумително ясен архив по случай, който не ми даваше мира още от есента на 1941 година, когато на пуснах полицията и се записах доброволец в армията. Още помнех някои от фактите, но не така подробно и осмислено, както ги бе подредил Скай.